Ан Райс - Ве

няма да види сянката му през стъклото.

Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти

буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в

него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с

почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да

притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен -

дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи

ръцете и? на гърдите си, устата и? прилепена до неговата. Внезапно му

се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били

разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това

вече нямаше значение.

Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше - лице с

изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти

светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата и?, някак

искрено небрежна и откровено мъжка - начина, по който се бе

облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.

Усещането за безпомощност в него странно нарастваше и се

изостряше, но също толкова силен ставаше и неизбежният инстинкт за

завладяване. Нямаше време да го анализира, а и честно казано, не

искаше. Знаеше само, че внезапно се е почувствал щастлив, за първи

път след инцидента.

Пронизващият морски вятър се върна при него, светлини лумнаха в

лицето му. Хората от бреговата охрана слизаха по стълбата като ангели

от мъглив рай. Не, не им позволявай да ме отведат! И нейният глас: <���Ще се оправиш>.

Да, излез. Говори с нея. Това е шансът ти. И колко прекрасно е

това физическо привличане, предизвикано единствено от присъствието

и?. Сякаш някаква невидима ръка бе разкопчала панталоните му.

Той бързо огледа улицата. Нямаше никого, освен един мъж пред

входа на една от къщите - всъщност именно в него доктор Мейфеър се

взираше така упорито. Със сигурност не беше репортер, не и такъв

белокос възрастен мъж с костюм от туид, стиснал чадъра си като

бастунче.

И все пак беше странен начинът, по който тя продължаваше да се

взира в него, както и начинът, по който той отвръщаше на погледа и?. И

двамата бяха почти неподвижни, сякаш това беше нормално, макар че, разбира се, не беше.

Майкъл си спомни нещо, което леля Вив бе казала преди часове, нещо за англичанин, който дошъл чак от Лондон да го види. А този

мъж със сигурност изглеждаше като англичанин, англичанин без

късмет, предприел дълго пътуване без успех.

Майкъл завъртя дръжката. Англичанинът не понечи да тръгне към

него, вместо това се взря в Майкъл така настойчиво, както досега се бе

взирал в доктор Мейфеър. Майкъл излезе и затвори вратата.

И напълно забрави за англичанина, защото доктор Мейфеър се

обърна и лицето и? се озари от красива усмивка. Като в проблясък, той

разпозна красиво извитите пепеляворуси вежди и тъмните гъсти мигли, които караха очите и? да изглеждат още по-искрящо сиви.

- Господин Къри - каза тя с дълбок, дрезгав и абсолютно

прелестен глас, - ето че се срещаме отново. - Протегна дясната си

ръка за поздрав, когато той тръгна по стълбите към нея. И сякаш

начинът, по който го оглеждаше от глава до пети, бе напълно

естествен.

- Доктор Мейфеър, благодаря ви, че дойдохте - каза той и стисна

ръката и?, но бързо я пусна, засрамен от ръкавиците. - Вие ме

възкресявате отново. Вече умирах в онази стая горе.

- Зная - каза тя. - И носите този куфар, защото възнамерявате

да се влюбите и да заживеете с мен?

Той се засмя. Дрезгавостта на гласа и? бе черта, която обожаваше в

жените, но бе твърде рядко срещана и винаги му действаше магически.

А не беше запомнил този малък аспект от времето в лодката.

- О, не, съжалявам, доктор Мейфеър - каза той. - Исках да

кажа: след това отивам на летището. Трябва да хвана полета в шест

сутринта за Ню Орлиънс. Налага се. Мислех да хвана такси оттам, където отиваме де, защото ако се върна тук: И ето отново; вече няма да живея в тази къща. Той вдигна очи към

високите прозорци, към натруфените, така грижливо реставрирани, орнаменти. Тази тясна, жалка сграда, с прозорци, пълни с мътния

блясък на безцветната нощ, вече не му изглеждаше като негова къща.

За момент се почувства странно, сякаш губеше нишката.

- Съжалявам - прошепна той. Беше изгубил нишката. Можеше да

се закълне, че точно сега е в Ню Орлиънс. Беше замаян. Беше насред

нещо, чувстваше някакво страхотно, прекрасно напрежение. Сега тук бе