Ан Райс - Ве

сякаш минаваха твърде близо до колата. Е, така е след три месеца и

половина изолация, помисли си. Приличаш на затворник, пуснат на

свобода.

Та той дори не знаеше каква дата е днес, освен че е петък, защото

самолетът му беше в събота, в шест сутринта. Зачуди се дали може да

запали в колата.

Още щом тя остави торбата в скута му, той я отвори.

- Това е за акт за петдесет долара, господин Къри - рече тя и я

издърпа от ръцете му. - Отворена бира в кола.

- Е, ако ви глобят, аз ще платя. - Сигурно бе изпил половината

бира на една глътка. И за миг се почувства по-добре.

Тя пресече широкото кръстовище с шест платна на Маркет, като

направи забранен ляв завой по Седемнайсета и потегли по хълма.

- Бирата притъпява нещата, нали? - попита тя.

- Не, не притъпява нищо - отвърна и?. - То ме връхлита

отвсякъде.

- И от мен ли?

- Не. Но аз искам да съм с вас. - Отпи още една глътка и изпъна

ръка, за да не се полее, когато тя зави надолу по хълма и се насочи към

Хейът. - Не ми е присъщо да се оплаквам, доктор Мейфеър. Просто от

онзи инцидент насам живея без никаква защита. Не мога да се

концентрирам. Не мога дори да чета или спя.

- Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и

да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми

позволите да ви приготвя нещо за ядене.

- Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам

нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?

- Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха

никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи

необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?

- Вие сте ми писали?

- Трябваше да дойда в болницата - каза тя.

Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.

- Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис: - Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го

промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука <���Л>.

- Л: - Тишина погълна останалите и? думи. Той пропадаше.

Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн

авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все

пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с <���Л>, означаваше нещо съдбоносно, нещо

изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът: Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше.

Почувства паника.

Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той

полетя назад към кожената облегалка.

- Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? -

попита Майкъл. Лицето му гореше.

- Всъщност така правя - отвърна тя, но този път потегли малко

по-бавно.

- Съжалявам - каза той отново. - Май съм пълен с извинения.

От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много

добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да: бъда обикновен, допреди

инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате:

Дали бе кимнала?

Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и

трафикът като че изчезваше в нея.

- Искате ли да поговорите с мен? - попита тя, без да откъсва очи

от движението, което се губеше пред тях. Извади банкнота от един

долар от якето си и я подаде на пазача на моста. - Искате ли да ми

разкажете какво е станало?

Той въздъхна. Това изглеждаше невъзможна задача. Но най-лошото

беше, че ако започнеше, нямаше да спре.

- Нали знаете, ръцете ми, виждам неща, когато докосвам

предмети, но виденията:

- Разкажете ми за тях.

- Зная какво си мислите. Вие сте невролог. Мислите, че е някакъв

проблем с темпоралния лоб, или подобна глупост.

- Не, изобщо не си мисля това - отвърна тя.

Сега караше по-бързо. Пред тях се появи силуетът на огромен

грозен камион, задните му светлини бяха като маяци. Тя се залепи

сигурно за него и закова на петдесет и пет мили в час.

Майкъл изпи остатъка от бирата на три бързи глътки и пъхна

празната кутия в торбата. После си свали ръкавиците. Вече бяха

минали моста и мъглата бе изчезнала като по магия, както често се

случва. Ясното чисто небе бе удивително. Тъмните хълмове се

извисяваха като огромни плещи, които сякаш ги сбутваха с лакти, докато те се изкачваха по Уолдо Грейд.