Ан Райс - Ве

пътуване. Щом излезеше от къщата на онази жена, щеше да тръгне

направо към летището, където ако трябва щеше да дреме на някой

пластмасов стол, докато самолетът за Ню Орлиънс не излети.

- Но Майкъл, защо правиш всичко това? - настояваше леля Вив.

- Просто не мога да разбера. - Тя като че се рееше на фона на

светлината от коридора - дребна женица с провиснала синя копринена

рокля, от чиято сива коса бяха останали само кичури. Въпреки

спретнатите къдрички и фибите, изглеждаше безплътна като онези

стъклени нишки, с които навремето украсяваха коледните елфи -

наричаха ги ангелска коса.

- Няма да остана дълго, обещавам - отвърна той нежно, но

внезапно го обзе някакво лошо предчувствие. Имаше съвсем

отчетливото усещане - някак телепатично разбра - че никога повече

няма да живее в тази къща. Не, не можеше да е вярно. Просто

алкохолът още кипеше в него и го подлудяваше, както и месеците

изолация - това бе напълно достатъчно да подлуди всеки. Той я

целуна по меката буза.

- Трябва да събера багажа си - каза той. Отпи още веднъж от

кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с

рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на

сакото.

- Аз събрах всичко - каза леля Вив с леко поклащане на главата.

Стоеше до него на стълбището, а разкривеният и? пръст сочеше

спретнато сгънатите дрехи. - Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не

забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.

- Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. - Той затвори

куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да и? каже, че

дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше <���Бърбъри> и

бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе

устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.

Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не

изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го

забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази

жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-

малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите

пред собствената си врата.

- Това звънецът ли беше? - Той взе куфара. Да, беше готов да

тръгва.

И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята -

тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе

шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с

испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това.

Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да

погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на

центъра.

Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност

това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.

Леля Вив бързаше по коридора, глезените и? бяха болезнено

подути, ръцете и? блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна

слушалката.

- Какво обичате?

- Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.

Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.

- Идвам веднага - каза Майкъл. - Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. - Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това

лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше

нещо? - Ще се върна скоро, обещавам ти. - И импулсивно я притисна

плътно към себе си.

После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше

прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл

фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.

В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като

газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше

дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на

средновековен паж, която докосваше нежно бузата и?.

Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това

прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения и? пуловер бе

навита на врата.

Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър.

Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото

му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и

интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и