Ан Райс - Ве

Истината е, скъпа, мразя да го казвам - но Деидре се влошава много

бързо. Казват, че умира.

Умира.

Тя изчака Джери да отиде на работа. После се обади. Знаеше, че

това ще се отрази на сметката и вероятно накрая щеше да разкаже

всичко на Джери. Но това нямаше значение. В момента беше важно

само операторът да разбере, че тя иска да се обади на номер отвъд

океана.

На обаждането отговори мила жена и наистина прие разговора за

тяхна сметка, както бе обещал англичанинът. Отначало Рита не разбра

всичко, което жената каза - говореше твърде бързо - но после стана

ясно, че господин Лайтнър е в Щатите. Бил в Сан Франциско. Жената

щеше да му се обади веднага в хотел <���Свети Франциск> в Сан

Франциско. Рита бе обляна в сълзи, когато затвори слушалката.

Същата нощ тя сънува Деидре, но не можеше да си спомни нищо, когато се събуди, освен че беше за Деидре и беше здрач, и вятърът

виеше в дърветата зад <���Света Роза от Лима>. Когато отвори очи, тя

мислеше за вятър, който вие в дърветата. Чу думите на Джери, който

разказваше как е било, когато са отнасяли тялото на Анта. Помнеше

ужасната буря сред дърветата през онзи ужасен ден, когато тя се

сдърпа с госпожица Карл за малката картичка с името <���Таламаска>.

Вятър в дърветата в градината зад <���Света Роза от Лима>.

Рита стана и отиде на утринната служба. Влезе в параклиса на

Благословената Дева и запали свещ. Моля те, нека господин Лайтнър

дойде, молеше се тя. Моля те, накарай го да говори с дъщерята на

Деидре.

И докато се молеше, осъзна, че не наследството я тревожи, нито

пък проклятието над онази красива смарагдова огърлица. Защото Рита

не вярваше, че госпожица Карл ще си позволи да наруши закона, колкото и да беше зла, а защото Рита не вярваше, че проклятия

наистина съществуват.

Онова, в което вярваше, беше любовта, която таеше в сърцето си

към Деидре Мейфеър.

И вярваше, че едно дете има право да знае, че майка му е била най-

сладкото, най-милото същество на земята, момиче, което всички са

обичали - красиво момиче през есента на петдесет и седма, което един

красив, елегантен мъж сред потъналата в здрача градина наричаше: Любима моя.

Шест

Той остана под душа цели десет минути, но все още беше

мъртвопиян. Поряза се два пъти с бръснача. Нищо сериозно, само ясен

признак, че ще трябва да играе много внимателно с жената, която щеше

да дойде, с онази лекарка, с онази мистериозна непозната, която го бе

извадила от морето.

Леля Вив му помогна за ризата. Той отпи още една бърза глътка

кафе. Имаше ужасен вкус, макар че беше добро, беше го сварил лично.

Всъщност имаше нужда от една бира. Да не пие бира сега за него беше

като да не диша. Но рискът бе твърде голям.

- Какво ще правиш в Ню Орлиънс? - попита жално леля Вив.

Малките и? сини очички изглеждаха насълзени, възпалени. Тя изпъна

реверите на сакото му със слабите си изкривени ръце. - Наистина ли

смяташ, че няма да ти трябва по-дебело палто?

- Лельо Вив, това е Ню Орлиънс през август. - Целуна я по

челото. - Не се тревожи за мен - каза той. - Всичко ще е наред.

- Майкъл, не разбирам защо:

- Лельо Вив, ще ти се обадя, щом пристигна, обещавам. А и ти

имаш номера на <���Пончартрейн>, ако поискаш да оставиш съобщение

преди това.

Беше поискал същия апартамент, в който тя бе отседнала преди

години - когато той бе единайсетгодишно момче и с майка му я

посетиха - онзи голям апартамент над Сейнт Чарлз авеню с пианото.

Да, те знаеха за кой апартамент говори. Да, можело да го наеме. И да, пианото още си било там.

След това от авиокомпанията потвърдиха - мястото му е в първа

класа, до пътеката, в шест сутринта. Няма проблеми. Едно след друго

всичко си идваше на мястото.

И то благодарение на доктор Морис и онази мистериозна доктор

Мейфеър, която сега идваше насам.

Той се вбеси, когато разбра, че тя е лекар.

- О, значи затова била тази секретност - каза на Морис. - Не

безпокоим колеги, така ли? Не даваме домашните им телефони. Знаеш, че това би трябвало да е общодостъпно, че трябва да: Но Морис бързо го укроти.

- Майкъл, дамата идва да те вземе. Тя знае, че си пиян и че си

луд. И все пак ще те отведе в дома си в Тибурон и ще ти позволи да

полазиш из яхтата и?.

- Добре - отвърна Майкъл. - Благодарен съм ти.

- Тогава ставай от леглото, вземи душ и се обръсни.

Дадено! И сега нищо вече нямаше да го спре да направи това