Ан Райс - Ве

Тя трябвало да каже само, че става дума за Деидре Мейфеър.

Рита Мей извади молитвеника от чантичката си.

- Кажете ми отново номерата - каза тя и написа в молитвеника: <���Във връзка с Деидре Мейфеър>.

Чак след като свърши, се сети да попита: - Но, господин Лайтнър, кажете ми, как разбрахте за Деидре

Мейфеър?

- Това е дълга история, мисис Лониган - отвърна той. - Може

да се каже, че наблюдавам това семейство от години. Имам две картини

от бащата на Деидре, Шон Лейси. Една от тях е на Анта. Той е онзи, който е бил убит на магистралата за Ню Йорк, преди Деидре да се роди.

- Убит на магистралата? Не знаех.

- Съмнявам се, че някой тук го знае - каза той. - Голям

художник. Направил е красив портрет на Анта с прочутата смарагдова

огърлица. Сдобих се с него чрез един прекупвач от Ню Йорк няколко

години след като и двамата бяха вече мъртви. По онова време Деидре

вероятно е била на десет години. Срещнах я чак когато отиде в колежа.

- Странно е, че бащата на Деидре е умрял на магистрала - каза

Рита. - Точно това се случи и с приятеля на Деидре, онзи, за когото тя

щеше да се жени. Знаехте ли това? Че излетял в реката с колата си, докато пътувал към Ню Орлиънс?

Стори и? се, че вижда известна промяна в изражението на

англичанина, но не беше сигурна. Като че ли очите му се присвиха за

секунда.

- Да, зная - каза той. Като че ли мислеше за нещо, което не

искаше да сподели. После отново заговори: - Мисис Лониган, ще ми

обещаете ли нещо?

- Какво е то, господин Лайтнър?

- Ако се случи нещо, нещо напълно неочаквано, и дъщерята от

Калифорния си дойде у дома, моля, не се опитвайте да говорите с нея.

Вместо това ми се обадете. Обадете ми се по всяко време на деня и

нощта, и ви обещавам, че ще бъда тук с първия полет от Лондон.

- Искате да кажете, че не бива да и? казвам тези неща лично, така

ли?

- Да - отвърна той. Изглеждаше напълно сериозен, докосна

ръката и? за първи път, и то по много джентълменски и напълно

приличен начин. - Не отивайте отново в онази къща, особено ако

дъщерята е там. Обещавам ви, че ако не мога да дойда лично, ще

изпратя някой друг, някой, който да изпълни онова, което желаем, някой достатъчно запознат с цялата история.

- О, това ще е голямо облекчение за мен - каза Рита. Тя със

сигурност не искаше да говори с онова момиче, с онази непозната, и да

се опитва да и? разказва всички тези неща. Но внезапно цялата тази

история започна да я обърква. За първи път се зачуди кой беше този

приятен мъж? Дали не бе сбъркала, като му се довери?

- Можете да ми се доверите, мисис Лониган - каза той, сякаш

знаеше какво си мисли. - Моля, бъдете сигурна в това. Аз се срещнах

с дъщерята на Деидре и знам, че тя е доста мълчалива - дори мога да

кажа - неприветлива личност. Не е лесна за разговори, ако разбирате

какво искам да кажа. Но мисля, че мога да и? обясня нещата.

Е, това напълно обясняваше всичко.

- Разбирам, господин Лайтнър.

Той я гледаше. Може би знаеше колко е объркана, колко странен и?

изглежда целият този следобед, този разговор за проклятия и неща от

този род, за мъртви хора и за странна стара огърлица.

- Да, те са много странни - рече той.

Рита се засмя.

- Сякаш ми четете мислите.

- Не се тревожете повече - каза той. - Ще се погрижа Роуан

Мейфеър да узнае, че майка и? е не искала да се отказва от нея; ще

узнае всичко, което искате да и? кажете. Дължа го на Деидре, не

мислите ли? Ще ми се да съм бил тук, когато е имала нужда от мен.

Е, за Рита това беше повече от достатъчно.

Всяка неделя след това, в църквата, Рита отгръщаше молитвеника

си на гърба и поглеждаше телефонния номер на мъжа от Лондон. И пак

прочиташе онези думи: <���Във връзка с Деидре Мейфеър>. После казваше

молитва за Деидре и не изглеждаше нередно, че това е молитва за

мъртвите, изглеждаше съвсем на място.

- Нека вечната светлина грее над нея, Господи, и нека тя почива в

мир. Амин.

Бяха минали повече от дванайсет години, откакто Деидре зае

мястото си на верандата, повече от година след идването на

англичанина - и те вече говореха да я изпратят отново в болница. Тя

беше собственик на къщата, която се рушеше в онази тъжна, обрасла с

бурени градина, а те смятаха да я изпратят в лудница.

Може би Рита трябваше да се обади на мъжа. Може би трябваше да

му каже. Просто не знаеше.

- Най-добре ще е да я изпратят в клиника - каза Джери - преди

госпожица Карл да е остаряла твърде много, за да вземе решение.