Ан Райс - Ве

извърна. Просто остана неподвижна, с ръце в джобовете на якето.

Познавал майка ми?

Колко ужасно беше това. Този мъж с приятни сини очи се

отнасяше към нея с голямо търпение, а тя се бе обгърнала в мълчание, както винаги. Защото истината беше, че не можеше да се принуди да

заговори.

- Наистина бих искал да се присъедините към мен за обяд, или

само за питие, ако нямате време за друго. Никак не съм страшен, нали

виждате. Историята е много дълга:

И онова особено сетиво и? каза, че той говори истината!

За малко да приеме поканата - да поговори за себе си и да го пита

за тях. Все пак не тя го бе потърсила. Той бе дошъл при нея с

предложения да и? даде информация. И тогава, в този момент, бе дошъл

импулсът да му разкрие всичко, дори историята за странната си сила, сякаш я бе помолил да го стори, без думи, активирайки нещо в нейния

ум така, че то да отвори и най-тайните си кътчета. Защото той наистина

искаше да разбере много неща за нея! И този интерес, така личен, от

страна на човек, напълно лишен от всякаква злонамереност, я сгря като

огън насред зима.

Модели, свидетели, всичките и? отблъснати надалече мисли за тези

неща внезапно проблеснаха и поискаха да се освободят.

<���Убила съм трима души през живота си. Мога да убивам от гняв.

Зная, че мога. Ето това се случи с присадената, както ме нарече. Има

ли някакво място в семейната история за подобно нещо?>

Дали не бе трепнал леко, докато се взираше в нея? Или това бяха

просто косите лъчи на слънцето в очите му?

Дали това не можеше да стане. Стояха пред гроба на жената, на

която тя бе дала обещание. <���Не, никога няма да се върна в Ню

Орлиънс. Никога няма да се опитвам да разбера.> Жената, която се бе

грижила за нея, беше я обичала и вероятно и? бе дала повече, отколкото

истинската и? майка би могла да и? даде. Атмосферата на болничната

стая я връхлетя отново, тихите, почти нечовешки викове от болка.

<���Обещай ми, Роуан, дори да ти пишат. Никога: никога.>

<���Ти си моята майка, Ели, единствената ми майка. Как бих могла да

искам повече?>

В онази последни седмици на агония тя се бе страхувала най-много

от странната си сила, защото какво щеше да стане, ако обърнеше гнева

и мъката си към немощното тяло на Ели и сложеше край на това

нелепо, безсмислено мъчение веднъж завинаги? Можех да те убия, Ели, можех да те освободя. Зная, че можех. Усещах го в себе си, как чака да

бъде подложено на този тест.

Какво съм аз? Вещица, която обича Бог! Аз съм лечител, не убиец.

Имам избор като всяко човешко същество!

А англичанинът стоеше и гледаше някак изумен, сякаш бе казала

нещо. Сякаш и? казваше: <���Разбирам>.

Но, естествено, това бе само илюзия. Той не бе казал нищо.

Измъчена и объркана, тя се обърна и си тръгна. Сигурно я бе

помислил за враждебна, дори за луда. Но какво от това? Аарън

Лайтнър. Дори не бе погледнала картичката, преди да му я върне. Не

знаеше защо е запомнила името му, както и него самия и странните

неща, които бе казал.

Бяха минали месеци от онзи ужасен ден, когато тя се прибра, отвори сейфа на стената и извади документа, който изпълнителят на

завещанието на Ели я бе накарал да подпише.

<���Аз, Роуан Мейфеър, тържествено се заклевам пред

Господ, и в присъствието на долуподписания свидетел, че

никога няма да се върна в град Ню Орлиънс, където съм

родена, и никога няма да се опитвам да узная самоличността

на биологичните ми родители, и че ще се въздържам от

всякакви контакти със семейство Мейфеър, ако някой от

членовете му се опита да се свърже с мен по каквато и да

било причина или претекст.>

И така нататък, то продължаваше в същия, почти истеричен

маниер, опитвайки се да покрие всяка вероятна случайност - толкова

много думи и толкова малко значение. Нищо чудно, че Роуан не

вярваше в езика. Просто желанието на Ели бе истинската причина.

Но Роуан го бе подписала. Адвокатът, Милтън Крамър, бе

свидетел. В неговите архиви се съхраняваше копие от документа.

<���Дали животът на Майкъл Къри бе минал пред очите му така, както

моят живот минава пред очите ми сега?>, мислеше си Роуан. Често се

бе взирала в усмихнатото му лице, откъснато от списание и закачено на

огледалото и?.

Знаеше, че ако го види, този бент сигурно ще се пропука.

Мечтаеше си да поговори с Майкъл Къри, сякаш бе възможно, сякаш

можеше да го доведе у дома, в къщата на Тибурон, сякаш можеха да