Ан Райс - Ве

пият кафе заедно, сякаш можеше да докосне скритата му в ръкавица

ръка.

О, това бе толкова романтична идея. Суров мъж, който обича

красиви къщи, рисува красиви картини. Може би този суров мъж дори

слуша Вивалди, може би наистина чете Дикенс. А какво ли беше да си в

леглото с такъв мъж, гол, само по меки черни кожени ръкавици?

О, фантазии. Бе като да си представя, че пожарникарите, които

водеше у дома, може да се окажат поети, че полицаите, които

прелъстяваше, може да се окажат велики романисти, че горският, който

бе срещнала в бара в Болинас, е наистина велик художник и че якият

ветеран от Виетнам, който я бе завел в хижата си в гората, е велик

режисьор, който се крие от боготворящия го свят.

Тя наистина си представяше подобни неща и те бяха напълно

възможни, разбира се. Но точно тялото определяше превъзходството -

издутината в джинсите трябваше да е достатъчно голяма, вратът

трябваше да е мощен, гласът - дълбок, а грубо избръснатата брадичка

- достатъчно бодлива.

Но ако?

Но ако Къри бе заминал на юг, откъдето бе дошъл? Вероятно точно

така бе станало. В Ню Орлиънс, единственото място на света, където

Роуан Мейфеър не можеше да отиде.

Телефонът звънеше, когато тя отключваше вратата на кабинета си.

- Доктор Мейфеър?

- Доктор Морис?

- Да, опитвам се да се свържа с вас. Става дума за Майкъл Къри.

- Да, зная. Получих съобщението. Точно щях да ви звъня.

- Той иска да говори с вас.

- Значи е още в Сан Франциско.

- Крие се в къщата си на Либърти стрийт.

- Да, видях я по новините.

- Но иска да се срещне с вас. Исках да кажа: Е, добре, ще говоря

направо: той иска да ви види лично. Втълпил си е, че: - Да?

- Ами, ще си помислите, че тази лудост е заразна, но аз просто ви

предавам съобщение. Има ли някакъв начин да се срещнете с него на

вашата яхта - искам да кажа на яхтата, с която сте го спасили?

- Ще се радвам да го поканя на борда.

- Какво казахте?

- Ще се радвам да го видя. И ще го отведа с яхтата, където

поиска.

- О, това е просто великолепно, докторе. Но трябва да ви обясня

някои неща. Знам, че звучи напълно откачено, но той иска да свали

ръкавиците си и да докосне палубата, където е лежал, когато сте го

извадили от водата.

- Разбира се, щом желае. Не знам защо сама не се сетих за това.

- Сериозно ли говорите? Боже, нямате представа какво

облекчение е това за мен. И, доктор Мейфеър, нека ви кажа още сега, че този мъж е просто прекрасен човек.

- Зная.

- Той наистина страда. Направо ме застреля с тази си идея

миналата седмица. Не се бях чувал с него от цял месец! Беше пиян, когато ми се обади. Мислех, че е забравил за това.

- Идеята е много добра, доктор Морис. Значи способността му е

истинска.

- Да, истинска е. А вие сте много специален лекар, доктор

Мейфеър. Но наистина ли разбирате в какво се замесвате? Аз го

умолявах, наистина го молих да се върне в болницата. После той ми се

обади една нощ и настояваше да ви открия веднага. Трябвало да пипне

палубата, просто откача. Казах му, изтрезней, Майкъл, и ще ти дам

шанс. Обади ми се пак преди двайсетина минути, точно преди да ви

позвъня. Каза: <���Няма да ви лъжа, днес изпих цяла каса бира, но не съм

докосвал водка или скоч. Толкова трезвен съм, колкото изобщо мога да

бъда>.

Тя се засмя тихо и каза:

- Трябва да поплача за мозъчните му клетки.

- Но онова, което всъщност разбрах за този човек, е, че е отчаян.

Не се подобрява. И аз никога не бих ви молил за това, ако той не беше

един от най-прекрасните:

- Ще отида да го взема. Можете ли да му се обадите и да му

кажете, че тръгвам?

- Боже, това е прекрасно. Доктор Мейфеър, не зная как да ви

благодаря.

- Няма нужда да ми благодарите. И аз искам да го видя.

- Вижте, сключете с него една сделка. Позволете му да си поиграе

на екстрасенс на яхтата, ако се върне в болницата и изтрезнее.

- Обадете му се веднага, доктор Морис. До час ще бъда пред

входната му врата.

Тя затвори телефона и остана неподвижна и втренчена в него за

миг. После махна баджа с името си, свали зацапаната си бяла престилка

и бавно измъкна фуркетите от косата си.

Пет

И така, те отново се опитали да отпратят Деидре Мейфеър, след

всичките тези години. Сега, когато госпожица Нанси вече я нямало, а

госпожица Карл ставала все по-немощна, това било най-доброто. Поне

така се говореше. Бяха се опитали на 13-и август. Но Деидре откачила