Ан Райс - Ве

продължи да живее в неведение, ако искаше да спази обещанието си

пред Ели.

Ели не бе забравила за това дори в онези болезнени часове.

- Никога не се връщай там, Роуан. Помни какво ми обеща. Аз

изгорих всички писма и снимки. Не се връщай там, Роуан, тук е твоят

дом.

- Зная, Ели. Помня.

И повече не заговори за Стела. Нито за брат и?. Нито за леля

Карлота. Нито за картината на стената на всекидневната. Само шокът

от документа, представен на Роуан след смъртта на Ели от нейния

адвокат - внимателно написано завещание, но без абсолютно никаква

законова стойност, което гласеше, че Роуан не трябва никога да се

връща в Ню Орлиънс, нито да се интересува от роднините си там.

Все пак в онези последни дни Ели бе говорила за тях. За Стела на

стената.

А тъй като тя бе говорила и за надгробни паметници и цветя, за

това, че иска да бъде помнена от своята осиновена дъщеря, Роуан бе

отишла на север онзи следобед, за да спази обещанието си, и в малкото

гробище на хълма бе срещнала англичанина с бялата коса.

Той бе приклекнал на коляно пред гроба на Ели, сякаш в

преклонение, и преписваше имената, току-що изсечени в камъка.

Изглеждаше леко ядосан, когато тя го прекъсна, макар че не бе

изрекла и дума. Всъщност за секунда той я изгледа така, сякаш

виждаше призрак. Това за малко да я разсмее. Все пак беше съвсем

крехка жена, въпреки ръста си, и бе облечена с обичайните за яхтата

дрехи - яке в морскосиньо и джинси. Той самият изглеждаше като

анахронизъм в своя елегантен костюм от три части от сив туид.

Но специалното сетиво и? каза, че този човек има само добри

намерения, и когато той обясни, че познава роднините на Ели в Ню

Орлиънс, тя му повярва. Почувства се обаче много объркана, защото и

тя искаше да ги познава.

В края на краищата, освен тях на този свят не и? бе останал никой!

Но що за неблагодарна и нелоялна мисъл бе това.

Тя не каза нищо, докато той бъбреше по своя красив, лиричен

британски маниер за жегата и за красотата на малкото гробище.

Мълчанието бе нейният упорит отговор на всичко, дори когато то

объркваше останалите и ги караше да се чувстват неудобно. И така, просто по навик, тя не продума, въпреки че се вълнуваше. Той познава

моите роднини? Моите кръвни роднини?

- Казвам се Аарън Лайтнър - каза мъжът и пъхна малка бяла

картичка в ръката и?. - Ако някога пожелаете да научите нещо за

семейство Мейфеър от Ню Орлиънс, тогава, моля ви, свържете се с мен.

Може да ме намерите в Лондон. Обадете се за моя сметка. Ще бъда

щастлив да ви разкажа каквото зная за тях. Историята си я бива.

Тези думи бяха смразяващи, толкова неволно болезнени за нейната

самота, толкова неочаквани на този странен пуст хълм. Дали бе

изглеждала безпомощна, докато стоеше там, без да може да отговори, без да може дори да кимне? Надяваше се да е така. Не искаше да си

мисли, че е изглеждала студена и груба.

Но просто не можеше да започне да му обяснява, че е осиновена, отведена от Ню Орлиънс в деня на раждането си. Невъзможно бе да му

каже, че е обещала никога да не се връща там, никога да не търси и

най-беглата информация за жената, която я е родила. Та тя дори не

знаеше името на майка си. И тогава се зачуди дали той го знае. Може

би знаеше коя от жените Мейфеър е забременяла, без да е минала под

венчило, и е позволила детето и? да бъде отведено надалече?

Най-добре бе, разбира се, да не казва нищо, за да не може той да

отнесе обратно някакви клюки. В края на краищата може би истинската

и? майка се бе омъжила и имаше седем деца. И приказките сега само

щяха да и? навредят. Отделена от километрите и годините, Роуан не

изпитваше никаква неприязън към това безлико, безименно същество, само меланхоличен, безнадежден копнеж. Не, нямаше да каже и

думичка.

Той я гледа известно време, без изобщо да се смути от

безизразното и? лице и неизменното и? мълчание. Когато тя му върна

картичката, я подържа колебливо, сякаш се надяваше, че ще я вземе

отново.

- Искаше ми се да поговоря с вас - продължи той. - Искаше ми

се да разбера какъв е бил животът на присадената, толкова далече от

родната почва. - Поколеба се, после добави: - Познавах майка ви

преди много години:

И млъкна, когато усети ефекта от думите си. Може би тяхната

очевидна неуместност го притесни. Роуан не знаеше. Моментът нямаше

да е толкова мъчителен, ако той просто я беше ударил. И все пак не се