Ан Райс - Ве

усилила. И когато положи ръка на рамото на Греъм, то бе казало: не е

естествена смърт.

Това само по себе си трябваше да е достатъчно. И все пак може би

грешеше. Може би беше онази огромна измама в модела, която

наричаме съвпадение. И нищо повече.

Но ако се срещнеше с Майкъл Къри? Ако хванеше ръцете му и

затвореше очи, а после си помислеше за тези случаи? Дали той щеше да

види само онова, което тя вижда, или щеше да зърне обективната

истина? Ти си ги убила. Струваше си да опита.

Онова, което осъзна тази нощ, докато бавно и почти безцелно

крачеше из болницата, докато прекосяваше огромни, застлани с килими

чакални и дълги отделения, където не я познаваха и никога нямаше да я

познават, бе, че от много време изпитва непреодолимо желание просто

да разговаря с Майкъл Къри. Чувстваше се свързана с него. Както от

случилото се в океана, така и от странните им тайни. Тя искаше, вероятно по причини, които не разбираше напълно, да му каже, на него

и само на него, какво е направила.

Не бе лесно да се изправи пред тази си слабост. Усещаше

опрощение за убийствата само когато оперираше. Тя бе пред олтара на

Бог, когато сестрите и? подаваха стерилната престилка, когато и?

слагаха стерилните ръкавици.

През целия си живот бе сама, добър слушател, но неизменно по-

хладна от останалите. Особеното сетиво, което и? помагаше като лекар, и? позволяваше да вижда онова, което другите наистина чувстват.

Беше на десет или дванайсет години, когато осъзна, че останалите

хора не притежават това сетиво, някои нямаха дори частица от него.

Например нейната обична Ели нямаше и най-слаба представа, че Греъм

не я обича, а се нуждае от нея, както се нуждае от това да я унижава и

да я лъже и от това тя винаги да е там, за да е по-нисша от него.

Роуан понякога искаше да притежава подобно невежество - да не

знае кога хората и? завиждат, кога я мразят. Не искаше да знае, че

много хора лъжат през цялото време. Харесваше ченгетата и

пожарникарите, защото в известна степен те бяха напълно

предсказуеми. Или може би просто техният тип нечестност не я

дразнеше толкова много. Изглеждаше безвредна в сравнение със

сложната, коварна и безкрайно злонамерена несигурност на по-

образованите мъже.

Разбира се, диагностичното приложение бе оправдала напълно

наличието на особеното и? психично сетиво.

Но какво би оправдало способността и? да убива само с воля?

Изкуплението бе нещо друго. Какво полезно приложение би имало

подобна телекинетична способност?

А подобна сила не беше извън научно възможното и това бе

истински ужасяващото. Като психометричната сила на Майкъл Къри, подобни неща можеха да имат нещо общо с някаква измерима енергия, комплекс от психически таланти, който някой ден може да бъде

определен като електричество или микровълни, или пък като

високочестотни звуци. Къри получаваше впечатления от предметите, които докосваше, и тези впечатления най-вероятно бяха продукт на

енергия. Много вероятно бе всеки съществуващ предмет - всяка

повърхност, всяка частица материя - да съдържа подобни

<���впечатления>. Те съществуваха в измеримо поле.

Но парапсихологията не беше любимата област на Роуан. Тя бе

хипнотизирана от онова, което можеше да се види под микроскопа, на

диапозитиви и графики. Не искаше да изпробва или анализира

способността си да убива. Искаше само да вярва, че никога няма да я

използва, че може би има някакво друго обяснение за случилото се и че

може би всъщност е невинна.

Трагичното беше, че може би никой нямаше да може да и? каже

какво всъщност се бе случило с Греъм, с мъжа в джипа и с детето на

площадката. Можеше да се надява само да каже на някого, да свали

товара от плещите си, да прогони злия дух, както правят всички

останали чрез споделянето.

Да сподели, да сподели, да сподели.

Роуан искаше точно това. Знаеше го.

Само веднъж това желание да сподели почти бе надделяло. И то

при едно доста необичайно събитие. Всъщност за малко да разкаже

цялата история пред един непознат. След това имаше моменти, в които

и? се искаше да го бе сторила.

Беше към края на годината, шест месеца след смъртта на Ели.

Роуан изпитваше най-ужасната самота в живота си. Сякаш огромният

модел, наречен <���нашето семейство>, се бе разпаднал за една нощ.

Животът им бе толкова хубав преди Ели да се разболее. Дори