Ан Райс - Ве

общо със спречкването ви.

И тогава Роуан разбра с абсолютна сигурност онова, което

учителката никога нямаше да узнае. Тя го бе сторила. Тя бе убила

детето.

Да, това можеше да бъде лесно разбрано - естествената вина, която дете изпитва за инцидент, който не може да проумее. Но Роуан бе

почувствала нещо в онзи миг. Тя бе почувствала нещо в самата себе си

- силно всепроникващо усещане, което не се различаваше много от

мислите за секса. То се разля в нея и като че извън нея в момента, в

който детето падна назад. И тогава се появи диагностициращото

сетиво, заработило още тогава, което и? бе казало, че детето ще умре.

Въпреки всичко бе забравила за инцидента. Греъм и Ели, като

всички добри калифорнийски родители, я бяха завели на психиатър. Тя

играеше с неговите кукли за малки момиченца. Казваше онова, което

той искаше да чуе. Хора умираха от удар през цялото време.

Минаха осем години, преди онзи мъж да слезе от джипа си на

онова самотно шосе сред хълмовете на Тибурон, да сложи ръка на

устата и? и да и? каже с ужасно интимен и арогантен тон: <���А сега недей

да пищиш>.

Осиновителите и? така и не направиха връзката между малкото

момиченце и изнасилвача, който бе умрял, докато Роуан се

съпротивляваше и същият изгарящ гняв се зараждаше в нея. Гняв, който се превърна в онова прелестно усещане, което направо скова

тялото и?, щом мъжът се отдели от нея и полетя напред над волана.

Но тя направи връзката. Тихо и сигурно, направи я. Не когато

забута вратата на джипа и хукна по шосето с писъци. Не, тогава дори

не знаеше дали е успяла да се спаси. Но по-късно, когато лежеше сама

в мрака, след като патрулът на магистралата и детективите от отдел

<���Убийства> си бяха тръгнали, тогава вече знаеше.

Бяха минали почти петнайсет години, преди същото да се случи и с

Греъм. Тогава Ели бе толкова зле от рака, че не бе в състояние да

мисли за каквото и да било. И със сигурност Роуан нямаше да дръпне

стол до леглото и? и да каже: <���Мамо, мисля, че аз го убих. Той

постоянно те мамеше. Искаше да се разведе с теб. Не можеше да изчака

проклетите два месеца, които ти остават>.

Всичко това си беше модел, също както паяжината е изтъкана по

определен модел, но в него нямаше никаква цел. Моделите съществуват

навсякъде, а целта е тяхната стабилност, когато са естествени и

краткотрайни.

Ти няма да правиш това. Ти няма да отнемаш живот. Бе почти

еретично да си спомня как удря онова малко момиче, дори как се бори

с мъжа в джипа. И също толкова ужасно бе да си спомня спора с Греъм.

- Какво искаш да кажеш с това, че тя трябва да подпише

документите! Тя умира, за бога! Ще трябва да понесеш всичко заедно с

мен.

Той я стисна за раменете и се опита да я целуне.

- Роуан, обичам те, но тя не е жената, за която се ожених: - Нима? Не е ли жената, която мами цели трийсет години?

- Тя е просто някакво нещо, лежащо там. Искам да я запомня

каквато беше:

- И ти говориш тия лайна пред мен!

Трябва да бе станало в момента, когато очите му някак се

изцъклиха и изражението му започна да се стопява. Хората винаги

умират с подобно умиротворено лице. При опита за изнасилване мъжът

в джипа също бе станал безизразен.

Преди линейката да пристигне, тя бе коленичила до Греъм и бе

поставила стетоскопа си на главата му. И чу онзи звук, толкова слаб, че

някои лекари дори не го долавят. Но тя го чуваше - шумът от

огромното количество кръв, която се събира в една точка.

Никой никога не я обвини за нищо. Как биха могли? Та нали тя бе

лекар, бе с него, когато се случи <���ужасното нещо>, и Бог бе свидетел, че бе сторила всичко по силите си да го спаси.

Разбира се, всички знаеха, че Греъм е напълно посредствено

човешко същество - съдружниците му от кантората, секретарите му, дори последната му любовница, онази глупава малка Карън Гарфилд, която бе дошла да си вземе нещо за спомен. Всички знаеха. Освен, разбира се, жената на Греъм. Но нямаше дори най-лекото подозрение. И

как би могло да има? Това бе просто естествена смърт тъкмо когато той

се канеше да си иде с цяло състояние, натрупано чрез наследството на

жена му, и с онази двайсет и осем годишна идиотка, която вече бе

продала мебелите си и бе купила самолетните им билети за Санта Круз.

Но това не бе естествена смърт.

По това време Роуан вече знаеше за съществуването на

диагностициращото сетиво и го разбираше, бе го упражнявала и