Ан Райс - Ве

и те я оставили у дома, а тя ставала все по-зле, наистина зле.

Когато Джери Лониган каза това на жена си Рита, тя се разплака.

Бяха минали тринайсет години, откакто Деидре се бе върнала от

санаториума като безмозъчен идиот, който не може да изрече дори

собственото си име, но това нямаше значение за Рита. Рита никога

нямаше да забрави истинската Деидре.

Рита и Деидре бяха на шестнайсет, когато отидоха в пансиона на

манастира <���Света Роза от Лима>. Той представляваше грозна стара

тухлена сграда в самия край на Френския квартал. Рита бе изпратена

там, защото била <���лоша>, беше се напила на речното корабче

<���Президента> с момчета. Татко и? бе казал, че в <���Света Роза> ще я

вкарат в пътя. Всички момичета спяха в обща спалня на таванския етаж

и си лягаха в девет часа. Рита не спираше да плаче.

Деидре Мейфеър бе в пансиона вече от доста време и нямаше нищо

против, че е стар, мрачен и строг. Но държеше ръката на Рита, когато

тя плачеше. Слушаше я, когато и? се жалваше, че е като в затвор.

Момичетата гледаха <���Татко знае най-добре> на един стар

телевизор с кръгъл шестинчов екран, за бога! Пращящото старо

дървено радио, което стоеше на пода под прозореца, не беше по-добре.

Изобщо не можеха и да мечтаят за грамофон. Латиноамериканските

момичета си имаха грамофон, слушаха онази ужасна <���Ла Кукарача> и

танцуваха испански танци.

<���Не им обръщай внимание>, казваше Деидре и отвеждаше Рита в

двора за игра в късния следобед, където се люлееха под пекановите

дървета. Да не си помислите, че това е било кой знае какво забавление

за шестнайсетгодишни момичета, но Рита обичаше да е с Деидре.

Деидре пееше, докато се люлееха - стари ирландски и шотландски

балади, така ги наричаше. Имаше много хубаво сопрано - деликатно, високо - а песните бяха толкова тъжни. Рита винаги настръхваше от

тях. Деидре обичаше да стои навън чак до залез-слънце, когато небето

ставаше <���съвсем пурпурно> и цикадите запяваха сред дърветата.

Деидре наричаше това здрач.

Да, Рита бе виждала тази дума написана, но никога не бе чувала

някой да я произнася. Здрач.

Деидре хващаше Рита за ръката и тръгваха покрай тухлената стена, точно под пекановите дървета, за да могат да се шмугнат под ниските, гъсто обрасли клони. Имаше места, където можеш да стоиш напълно

скрит от дърветата. Беше трудно да се опише, но това бе странно и

прекрасно време за Рита - да стои в полумрака с Деидре, а дърветата

да се полюшват от вятъра и малките листа да се сипят по тях.

В онези дни Деидре изглеждаше като истинско едновремешно

момиче от книжка с картинки - с виолетова панделка в косата и черни

къдри, които се спускаха по гърба и?. Можеше да бъде много модерна, ако пожелаеше. Имаше с какво - гардеробът и? бе пълен с нови дрехи, които тя дори не си правеше труда да пробва. Но беше много лесно да

забравиш за подобни неща, когато си с нея. Косата и? бе толкова мека.

Рита я бе докоснала веднъж. Толкова мека.

Разхождаха се из прашния манастирски двор до параклиса.

Надничаха през дървените порти към градината на монахините. <���Тайно

място>, казваше Деидре, <���пълно с най-прекрасните цветя>.

- Дори не искам да си ходя у дома - обясняваше тя. - Тук цари

такъв покой.

Покой! Сама през нощта, Рита плачеше ли, плачеше. Дочуваше

музиката от джубокса в бар <���Негро> от другата страна на улицата, която проникваше през тухлените стени чак до тавана на четвъртия

етаж. Понякога, когато мислеше, че всички спят, тя ставаше, излизаше

на балкона с металните перила и гледаше светлините на Канал стрийт.

Цялата улица сияеше в червено. Целият Ню Орлиънс се забавляваше

там навън, а Рита бе заключена тук, където зад завесата във всеки край

на помещението спеше по една монахиня. Какво щеше да прави, ако

нямаше Деидре?

Деидре бе по-различна от всички, които Рита познаваше. Тя имаше

такива красиви неща - дълги бели памучни нощници, поръбени с

дантела.

В такава бе облечена и сега, трийсет и четири години по-късно, докато седеше на страничната, заслонена с мрежа веранда на онази

къща, като <���безмозъчен идиот в кома>.

Тя бе показала на Рита смарагдовата огърлица, която носеше и сега

над бялата нощница. Прочутата смарагдова огърлица на Мейфеър, макар че Рита не бе чувала за нея дотогава. Разбира се, Деидре не я