Ан Райс - Ве

носеше в училище. В <���Света Роза> не можеше да носиш бижута. А и

никой не би сложил голяма старомодна огърлица като тази, освен на

бала на Марди Грас може би.

Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на

Деидре. Просто нелепо - огромно бижу на врата на инвалид, втренчен

през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак

осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.

Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в <���Света

Роза>. Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат

кувертюрата.

Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита

различи голяма буква <���Л>. Стори и? се нещо като име.

- О, не, не го чети - каза Деидре. - То е тайна! - За миг

изглеждаше изплашена, бузите и? поруменяха и очите и? се навлажниха.

После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на

Деидре.

- Истински ли е? - попита Рита. Сигурно струваше цяло

състояние.

- О, да - каза тя. - Донесен е от Европа преди много, много

години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.

И двете се засмяха на многобройните <���пра>.

Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се

хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства.

Всички я обичаха.

- Майка ми ми го остави - обясни Деидре. - А един ден аз ще го

оставя на дъщеря си, ако: ако някога имам дъщеря. - По лицето и? се

изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре

събуждаше това чувство у всички.

Тя и? каза, че не познава майка си.

- Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от

прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е

била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите

хора.

Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.

- Какво искаш да кажеш, Диди? - попита тя.

- О, не зная - отвърна Деидре. - Просто усещаме разни неща.

Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.

- Кой би искал да те нарани, Диди? - попита Рита. - Ти ще

доживееш до сто години и ще имаш десет деца.

- Обичам те, Рита Мей - каза Деидре. - Ти имаш чисто сърце.

- О, Диди, не е така - Рита поклати глава. Мислеше си за своя

приятел от <���Светия кръст>, и нещата, които бяха вършили.

А Деидре сякаш прочете мислите и?, защото каза: - Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не

искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.

- И аз те обичам - каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем

думите на Деидре.

Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че

я обича.

Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от <���Света

Роза>. Но знаеше, че това ще се случи.

Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе

виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа.

Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите

си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха

те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото

сестра Даниел казваше, че такъв бил <���етикетът>. А Деидре нямаше

нужда от прически. Къдриците и? бяха просто перфектни. Имаше нужда

само от една панделка.

Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше

долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава

даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато

се молеше, изглеждаше напълно искрена.

Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не

можеше да понася приятелката и? да не е наоколо. Единствено тя я

караше да се чувства добре в пансиона.

И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре

просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след

вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.

Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на

градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските

лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на

Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла

вътре.

И тогава Рита чу гласа и? и постепенно различи силуета и? на една

каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра.