Ан Райс - Ве

свещеник търпеливо отслужвал и двете церемонии.

А какви особняци бяха чичовците му, онези стари мъже, които се

бяха споминали един след друг, докато той растеше. Още чуваше как

разказват, че са преплували Мисисипи от единия до другия бряг (нещо, което никой не бе правил по времето на Майкъл) и как наводнявали

складовете на пияна глава или как връзвали големи лопати за педалите

на велосипедите си, за да се опитат да ги накарат да вървят и по вода.

Изглежда всичко е било приказка. Лятната нощ се изпълваше с

разкази за братовчеда Джими Джо Къри от Алфир, който станал такъв

религиозен фанатик, че трябвало да го държат вързан за един стълб цял

ден, и за чичо Тимъти, който полудял от линотипното мастило, започнал да тъпче вестници във всяка пукнатина около вратите и

прозорците и по цял ден изрязвал хиляди книжни кукли.

Ами леля Лилия, която на младини била влюбена в някакво

индианче и чак когато остаряла и се съсухрила, разбрала, че една нощ

братята и? са го пребили и прогонили от Айриш Ченъл. Проклети да са.

През целия си дълъг живот тя бе страдала за това момче. Беше

преобърнала масата на вечеря от гняв, когато и? разказали.

Дори някои от монахините имаха доста невероятни истории за

разказване - старите като сестра Бриджит Мари, която заместваше за

две седмици, когато Майкъл беше в осми клас, истинска сладка малка

старица, която все още говореше на ирландски диалект. Не им

преподаваше нищо. Просто им разказваше истории за ирландски

призраци и за вещици - представяте ли си, вещици! - в Гардън

Дистрикт.

А едни от най-добрите разговори от онези години бяха просто

разговорите за самия живот - за това как да бутилираш собствена

бира, как да живееш само с две газови лампи в къщата и как да

напълниш преносимата вана в петък вечер, така че всички да могат да

се изкъпят пред огнището в дневната. Просто неща от живота. Пране се

изварява над огъня в задния двор, в цистерни с вода, покрити със зелен

мъх. Мрежи за комари, с които се покриваш, преди да заспиш. Неща, които вероятно вече са напълно забравени.

Но всичко това се връщаше при него на странни проблясъци. Той

помнеше миризмата на ленените салфетки, които баба му гладеше, преди да ги сложи в дълбоките чекмеджета на ореховия бюфет.

Помнеше вкуса на яхнията от раци със сухари и бира, плашещия звук

на барабаните на парада на Марди Грас. Още виждаше човека, който

носеше лед, да изкачва стълбите към задната врата, нарамил огромен

леден блок на подплатените си рамене. И отново и отново онези

прекрасни гласове, които тогава бяха изглеждали така груби, но сега

звучаха неимоверно звучно, нюхът към драматичната фраза, огромната

любов към езика.

Разкази около големи огньове и прочутите стачки на трамвайните

работници, товарачите на памук, които стоварваха балите в трюмовете

на корабите с огромни метални витла, и пееха, докато работеха в дните

преди да се появят пресите за памук.

В ретроспекция този свят изглеждаше невероятен. В Калифорния

всичко беше някак стерилно. Едни и същи дрехи, едни и същи коли, едни и същи каузи. Може би Майкъл изобщо не принадлежеше на това

място. Може би никога не му бе принадлежал. И все пак той не

принадлежеше и на мястото от миналото. А и защо ли, не го бе виждал

от години:

Щеше му се да бе обръщал повече внимание на онези хора. Но

беше толкова изплашен. Искаше му се да може да поговори с баща си

сега, да седне с него и всичките откачени пожарникари пред пожарната

на Вашингтон авеню.

Наистина ли онези дъбове бяха толкова големи? Наистина ли

образуваха истински тунел над улицата, който стигаше чак до реката?

Помнеше цвета на сумрака, докато се прибираше у дома късно след

тренировката по футбол, по улица <���Благовещение>. Колко красива

беше оранжевата лантана, която напираше през железните огради. О, беше ли небето толкова сияйно като онова небе, в което розовото

преливаше във виолетово и накрая в златно над покривите на грубите

постройки. Не можеше да има толкова нереално място.

И Гардън Дистрикт, о, Гардън Дистрикт. Спомените му за него

бяха толкова безплътни, сякаш не бяха реални.

Понякога той сънуваше това място - топъл, сияещ рай, където да

се разхожда сред великолепието, заобиколен от вечно цъфтящи цветя и

потрепващи зелени листа. А когато се събудеше, си мислеше, да, бях

там, вървях по Първа улица. Бях у дома. Но не бе възможно онова