Ан Райс - Ве

Либърти стрийт, реставрира я отвън и отвътре и направи апартаменти

за майка си и леля си, а той самият живееше на горния етаж, с изглед

към светлините на центъра на града, точно в стила, който винаги бе

искал. Книгите, дантелените завеси, пианото, красивите антики -

притежаваше всичко това. Направи си огромен скосен терасовиден

покрив, на който можеше да седи и да пие лъчите на непостоянното

калифорнийско слънце. Вечната мъгла, стелеща се от океанския бряг, рядко се разнасяше, преди да е стигнала до най-високата точка на

неговите владения. И тогава той бе запленен не само от лукса и

изтънчеността, които само бе зървал преди толкова много години в

Юга, но и от оскъдната топлинка и слънцето, които помнеше с толкова

много любов.

Когато стана на трийсет и пет, вече се бе превърнал в преуспял

мъж с добро образование. Беше изкарал и скътал първия си милион в

портфейл общински акции. Обичаше Сан Франциско, защото усещаше, че той му е дал всичко, което винаги бе искал.

И въпреки че се бе издигнал сам, както мнозина в Калифорния, и

бе изградил свой стил в перфектно съзвучие със стила на много други

подобни хора, Майкъл все пак донякъде си оставаше онова упорито

хлапе от Айриш Ченъл, израснало, обирайки грахчетата от чинията си

със залък хляб.

Така и не успя да се отърве от грубия си акцент и понякога, когато

беше сред работниците, той се завръщаше с пълна сила. Никога не

загуби част от грубите си навици или пък идеи, и напълно го

осъзнаваше.

Начинът, по който се справяше с това, бе напълно естествен за

Калифорния. Просто не се опитваше да го крие. Все пак то беше част от

него. Не се свенеше да попита: <���А къде е месото с картофи?>, когато

влизаше в някой моден ресторант (защото всъщност много обичаше

месо с картофи и го предпочиташе пред всичко останало), или пък

оставяше цигарата <���Кемъл> да виси от устата му, докато говореше, точно както правеше баща му.

Успяваше да се спогажда със своите либерални приятели най-вече

защото не си правеше труда да спори с тях, и докато те си крещяха

един на друг над халбите с бира за разни чужди страни, където никога

не бяха ходили и никога нямаше да отидат, той просто си рисуваше

къщи на салфетките.

Когато все пак споделяше идеите си, го правеше по съвсем

отвлечен начин, някак дистанцирано, защото усещаше, че всъщност е

аутсайдер в Калифорния, аутсайдер в американския двайсети век. И

изобщо не бе изненадан, когато не му обръщаха особено внимание.

Но каквато и да беше политиката, той винаги бе силно свързан с

онези, които споделяха страстите му - занаятчиите, хората на

изкуството, музикантите, хора, които бяха в прегръдката на някаква

фиксидея. И удивително голям брой от неговите приятели и любовници

бяха евреи от руски произход. Те като че наистина разбираха

всепоглъщащото му желание да живее стойностен живот, да остави

нещо на света - дори и по своя незначителен начин - чрез възгледите

си. Мечтаеше да строи свои собствени прекрасни къщи; да преустрои

цели градски квартали, да построи цели райони с кафенета, книжарници, гостилници в старите райони на Сан Франциско.

От време на време, особено след смъртта на майка си, той мислеше

за миналото в Ню Орлиънс, което сега му изглеждаше още по-неземно

и нереално. Хората в Калифорния смятаха, че са свободни, но всъщност

бяха истински конформисти. Защото всички идваха от Канзас, Детройт

и Ню Йорк само за да се докоснат до същите тези либерални идеи, до

същия начин на мислене, на обличане, на възприемане на света.

Всъщност понякога този конформизъм бе откровено смешен.

Приятелите наистина си казваха неща като: <���Това ли е онзи, когото ще

бойкотираме тази седмица?>. И <���Не би ли трябвало да сме против

това?>.

В родното си място той може и да беше оставил град, пълен с

тесногръди хора, но бе оставил и град, пълен с индивидуалности. Още

можеше да чуе старците от Айриш Ченъл с техните безкрайни истории, дядо си, който му разказваше как като дете се е промъкнал в

Германската църва само за да чуе как звучи немския латински. И как по

времето на баба Гелфанд Къри - единствената германска предтеча в

целия род - кръщавали бебетата в <���Света Богородица>, за да я

направят щастлива, и после ги завличали в <���Свети Алфонс>, за да ги

кръстят отново както си му е редът, в ирландска църква, а един и същ