Ан Райс - Ве

Майкъл разби вратата, тя вече беше изстинала. Това се случи в къщата

на Либърти стрийт, която той беше купил и реставрирал за семейството

си, въпреки че чичо Майкъл вече се бе споминал, също от пиене, макар

тогава да го нарекоха сърдечен удар.

Въпреки собственото си изтощение и безразличие към света

майката на Майкъл, винаги се бе гордяла с неговата амбиция. Тя

разбираше какво го движи, защото винаги бе разбирала него самия и

той бе единственото, което бе придавало смисъл на собственото и?

съществуване.

А амбицията на Майкъл вече се бе разгоряла яростно, когато

накрая той постъпи в Щатския колеж на Сан Франциско, след като

издържа изпитите за подготвителния курс.

Тук, в огромния кампус на колежа, сред студенти от всички

прослойки, той се чувстваше незабележим и силен, готов да започне

истинското си обучение. Беше като в старите дни в библиотеката. Само

че сега вярваше на онова, което четеше. Вярваше, защото искаше да

разбере всички мистерии на живота, които така бяха разпалвали

любопитството му през изминалите години, когато трябваше да крие

интереса си от онези, които можеха да му се присмеят.

Не можеше да повярва на късмета си. Влизаше от клас в клас, възхитително анонимен сред огромната пролетарска студентска маса с

нейните раници и спортни обувки, и слушаше задълбочено лекциите на

преподавателите си и изумително находчивите въпроси на студентите.

Беше претъпкал програмата си с факултативи по изкуства, музика, текущи събития, сравнително литературознание и дори театър и

постепенно започна да придобива истинско старомодно либерално

хуманитарно образование.

Накрая специализира история, защото се справяше добре с нея, писмените му работи бяха успешни и минаваше тестовете, пък и защото

знаеше, че последната му амбиция - да стане архитект - е доста

далече от него. Не можеше да напредне в математиката, колкото и да се

стараеше. И въпреки всичките си усилия, не успя да вземе изпитите за

кандидатстване в Училището по архитектура за четири години

следдипломна квалификация. А и освен това обичаше историята, защото беше социална наука, с която хората се опитваха да погледнат

света отстрани и да разберат как функционира. Майкъл бе правил точно

това още от дете в Айриш Ченъл.

Синтез, теория, наблюдение - това беше съвсем естествено за

него. Перспективата да стане историк му допадаше и защото идваше от

такова чуждо място, че сякаш принадлежеше на друг свят, и защото бе

така удивен от модерния свят на Калифорния. Най-много от всичко му

се нравеше да чете добре написани книги за други градове и векове -

книги, които се опитваха да пресъздадат места или ери от гледната

точка на тяхното възникване, на социалния им и технологичен

напредък, на класовите им борби, на изкуството и литературата им.

Майкъл бе повече от доволен. Когато парите от застраховката

свършиха, той започна почасова работа с един бояджия, който се бе

специализирал в реставрация на красивите стари викториански къщи на

Сан Франциско. И тогава отново започна да чете книги за къщи, както в

миналото.

По времето, когато защити бакалавърската си степен, старите му

приятели от Ню Орлиънс вече нямаше да го познаят. Все още имаше

телосложението на футболист, масивни рамене и широки гърди, пък и

работата с бояджията го поддържаше във форма. Черната му къдрава

коса, огромните му сини очи и бледите лунички по бузите си оставаха

отличителните му черги. Но сега той носеше очила за четене с тъмни

рамки и обичайното му облекло беше спортен пуловер и сако от туид с

кръпки на лактите. Дори пушеше лула, която носеше винаги в десния

джоб на палтото си.

На двадесет и една той работеше здраво на някое дървено скеле, а

у дома печаташе бързо с два пръста курсова работа на тема: <���Гонения

на вещици в Германия през XVII век>.

Два месеца след като започна да пише дипломната си работа по

история, той започна да учи и за изпита за предприемач. Тогава

работеше като бояджия и освен това се учеше как да полага хоросан и

да лепи плочки - попиваше всичко в областта на строителството, за да

може някой да го наеме.

Продължаваше с училището, защото някаква дълбока несигурност

не му позволяваше да постъпи другояче, но по това време вече знаеше, че никакви академични удоволствия няма да задоволят нуждата му да