Ан Райс - Ве

филмите, на които я водеше - <���Жажда за живот> или <���Марти>, или

<���На кея>. А когато заговореше за колеж, тя му казваше, че това са само

мечти.

И тогава дойде зимата на последната му година в гимназията. Беше

адски студено и Ню Орлиънс видя сняг за първи път от цял век. Когато

свършеше училище по-рано, Майкъл тръгваше сам из Гардън Дистрикт, по красивите, покрити с бяло улици, и гледаше снега, който падаше

меко и безшумно около него. Не искаше да споделя този момент с Мари

Луиз. Споделяше го с къщите и дърветата, които обичаше, дивеше се на

красотата на обсипаните със сняг веранди и огради от ковано желязо.

По улиците играеха деца; коли караха бавно по леда, поднасяйки

опасно на завоите. Красивото покривало от сняг се задържа с часове и

когато Майкъл се прибра у дома, ръцете му бяха така студени, че едва

превъртя ключа. Откри майка си да плаче.

Баща му бе загинал при пожар в някакъв склад в три часа същия

следобед, докато се опитвал да спаси друг пожарникар.

За Майкъл и майка му това бе краят на живота в Айриш Ченъл. До

края на май къщата на улица <���Благовещение> беше продадена. И час

след като Майкъл получи гимназиалната си диплома пред олтара в

църквата <���Свети Алфонс>, двамата с майка му се качиха в един автобус

<���Грейхаунд> за Калифорния.

Сега Майкъл щеше да бъде сред <���красиви неща>, да учи в колеж и

да се движи сред хора, които говорят добър английски. Сега всичко

това щеше да стане реалност.

Леля му Вивиан живееше в красив апартамент в Голдън Гейт Парк.

Беше пълен с тъмни мебели и истински маслени картини. Останаха при

нея, докато не си намериха свой дом на няколко преки по-надолу.

Майкъл веднага се записа в подготвителния курс за Щатския колеж, парите от застраховката на баща му щяха да стигнат за всичко.

Той хареса Сан Франциско. Наистина винаги беше студено, ужасно

ветровито и голо, но все пак харесваше печалните цветове на града, които го поразяваха като крайно необичайни - охра, маслиненозелено, тъмно римско червено и дълбоко сиво. Огромните, богато украсени

викториански къщи му напомняха за красивите имения в Ню Орлиънс.

Като че ли бедната прослойка, към която принадлежеше в Ню

Орлиънс, тук не съществуваше. Защото в Сан Франциско дори

полицаите и пожарникарите говореха правилно, обличаха се добре и

имаха скъпи къщи. Беше невъзможно да се каже кой от коя част на

града идва. Дори паважът бе невероятно чист, а резервираността

личеше и в най-беглите взаимоотношения на хората.

Когато вървеше из Голдън Гейт Парк, Майкъл се възхищаваше на

тълпата, която като че допълваше, а не накърняваше красотата на

тъмнозеления пейзаж. Хората караха своите разкошни чуждестранни

велосипеди по алеите, седяха на малки групички по кадифената трева

или пък пред малката естрада и слушаха неделния концерт. Музеите в

този град също бяха истинско откровение за него, в тях имаше творби

на стари майстори и в неделя бе пълно с хора - хора с деца, които, изглежда, приемаха всичко това за даденост.

През уикендите Майкъл открадваше по няколко часа от ученето, за

да обиколи музея <���Де Янг>, и да се взира с възхита във великолепната

картина на Ел Греко <���Свети Франциск от Асизи>, да усети завладяващо

излъчване на изпитото лице.

<���Нима и това е Америка?> - питаше се Майкъл. Сякаш бе дошъл

от друга страна в свят, който само бе зървал на киноекрана или по

телевизията. Не в чуждестранните филми за огромни имения и

смокинги, разбира се, а в по-новите американски филми, по

телевизионните шоупрограми, в които всичко беше спретнато и

цивилизовано.

Тук и майка му бе щастлива, наистина щастлива, така, както не я

бе виждал никога. Спестяваше от заплатата си като продавачка на

козметика в <���Ай Мартин>, както бе правила преди години, и ходеше на

гости на сестра си през уикендите, а понякога навестяваше и по-

големия си брат, чичо Майкъл - префинен пияница, който продаваше

<���фин порцелан> в <���Гъмпс> на Пост стрийт.

Един уикенд те отидоха в старомоден театър на Гиъри стрийт, за

да гледат на живо <���Моята прекрасна лейди>. Майкъл бе запленен. След

това ходеха често на <���театърче> и гледаха прекрасни пиеси -

<���Калигула> на Албер Камю, <���На дъното> на Максим Горки и една

странна мешавица от монолози по произведението на Джеймс Джойс