Ан Райс - Ве

ми прави всичко вместо теб, не виждаш ли?

А в малкото случаи, когато тя се напиваше и започваше да заваля

думите, той се втренчваше в нея с крайно презрение. Но никога не се

опита да я спре. Все пак тя рядко стигаше дотам. Беше само заради

идеята жена да седи и да пие сама като мъж, направо от бутилката цяла

вечер. Майкъл знаеше, че баща му си мисли това, нямаше нужда да му

го казва.

А може би се страхуваше, че тя може да си отиде, ако се опита да я

контролира или командва. Той се гордееше с хубостта и?, със стройното

и? тяло и дори с изтънчения начин, по който говореше. Дори сам и?

купуваше вино от време на време - бутилки портвайн и шери, които

той самият не обичаше.

- Сладки лепкави бълвочи за жени - казваше на Майкъл. Но

точно това пиеха и пияниците и Майкъл го знаеше.

Дали майка му мразеше баща му? Майкъл така и не разбра със

сигурност. В един момент от детството си научи, че майка му е с около

осем години по-голяма от него. Но това изобщо не си личеше, пък и

баща му беше хубав мъж и майка му, изглежда, също мислеше така.

През повечето време бе мила със съпруга си, но тя бе мила с всички.

Само че нищо на света не можеше да я накара да забременее отново, повтаряше го често, и откъм вратата на задната спалня се чуваха кавги, ужасни, приглушени кавги.

Имаше една история за майка му и баща му, но Майкъл така и не

разбра дали е истина. Леля му я разказа след смъртта на майка му. Каза

му, че родителите му се влюбили в Сан Франциско, преди самия край

на войната, когато баща му бил във флота, и че тогава той бил голям

хубавец в онази униформа и имал чар, който по онова време бил

пленителен за момичетата.

- Приличаше на теб, Майк - каза леля му след години. - Черна

коса, сини очи и едри ръце, също като теб. И нали помниш гласа му, красив глас, някак дълбок и мек. Дори и с онзи ирландски акцент.

И така, майка му много <���хлътнала> по баща му, и когато той

отново заминал отвъд океана, започнал да и? пише хубави поетични

писма, ухажвал я и и? разбил сърцето. Но писмата не били писани от

него. Написал ги най-добрият му приятел, образован мъж, който служел

на същия кораб и научил доста за метафорите и цитатите от книгите.

Майка му така и не разбрала това.

Всъщност тя се влюбила заради тези писма. И когато се оказала

бременна с Майкъл, отпътувала на юг, доверявайки се именно на тях, и

била приета от едно съвсем обикновено и сърдечно семейство, което

уредило сватба в <���Свети Алфонс> - щяла да се състои веднага щом

баща му си вземел отпуск.

Какъв ли шок е било за нея да види малката уличка без никакви

дървета, миниатюрната къща, в която всяка стая беше преходна, и

свекървата, която слугуваше на мъжете и никога дори не сядаше на

масата по време на вечеря?

Леля му му каза, че веднъж баща му признал за писмата на майка

му. Тогава Майкъл бил още бебе и тя толкова се вбесила, че се опитала

да убие баща му, и изгорила всички писма в задния двор. Но после се

успокоила и се опитала някак да го преглътне. Все пак имала малко

дете. Минавала трийсетте. Родителите и? били мъртви; имала само

сестра и брат в Сан Франциско, така че нямала друг избор, освен да

остане с бащата на детето си, пък и Къри не били лоши хора.

Особено обичала свекърва си, която се грижела за нея по време на

бременността. И точно за тази част - обичта между двете жени -

Майкъл знаеше, че е истина, защото майка му бе поела грижите за

старицата на смъртния и? одър.

И баба му, и дядо му починаха в годината, когато Майкъл отиде в

гимназията. Баба му през пролетта, а дядо му - два месеца по-късно. И

макар че дотогава си бяха отишли много лели и чичовци, това бяха

първите погребения, на които бе присъствал, и те се запечатаха в

паметта му завинаги.

Бяха абсолютно замайващи преживявания, с онази церемониалност

и изисканост, които Майкъл така обичаше. Всъщност той бе дълбоко

разтревожен от факта, че обзавеждането в погребалната агенция

<���Лониган и синове>, и лимузината със сивата кадифена тапицерия, и

дори цветята и изискано облечените носачи на ковчега изглеждаха

някак свързани с атмосферата на елегантните филми, които толкова

ценеше. Тук всички говореха тихо, имаше изящни килими и резбовани

мебели, богати цветове и дамаски, аромат на лилии и рози, и хора, които потискаха присъщата си низост и грубост.

Сякаш, когато умреш, влизаш в света на <���Ребека> или <���Червените