Ан Райс - Ве

смразяващ, парализиращ страх. Ужасяваше се от кошмарната, катастрофална интимност на това да бъдеш ударен, да бъдеш бит.

И така, въпреки собственото си неспокойство и упоритост, той се

превърна в същински ангел в училище дълго преди да осъзнае, че

трябва да се научи на ред, за да изпълни мечтите си. Беше тихо момче, момче, което винаги имаше домашно. Страхът от невежеството и

страхът от наказанието, страхът от унижението го тласкаха също

толкова силно, колкото и по-късните му амбиции.

Но защо тези страхове не пришпорваха и останалите? Така и не

разбра това, но сега, в ретроспекция, ставаше ясно, че от самото начало

е бил изключително адаптивен. В това беше ключът. Учеше се от онова, което виждаше, и се променяше в зависимост от него.

Нито майка му, нито баща му притежаваха тази приспособимост.

Майка му беше търпелива, да, поддържаше я отвращението, което

изпитваше към навиците на околните. Но тя нямаше мечти, нито големи

планове, нито пък истинска съзидателна сила. Тя никога не се промени.

Тя никога не сътвори нещо.

Колкото до баща му, той беше безразсъден и обичлив мъж, смел

пожарникар, спечелил много медали. Умря, докато се опитваше да

спасява хора. Това му беше в природата. Но в природата му беше и да

се свива от страх пред онова, което не знае или не разбира. Дълбока

суетност го караше да се чувства <���малък> пред хората с истинско

образование.

- Учи си уроците - казваше му той, защото това се очакваше да

каже. Но не бе и помислял, че Майкъл извлича всичко, което може от

католическото училище, че в претъпканите класни стаи с преуморените

сестри той всъщност наистина получава добро образование.

Защото без значение колко унизителни бяха условията, сестрите

учеха децата да четат и пишат, и то отлично. Дори и ако трябваше да ги

бият, за да го постигнат. Научиха ги на краснопис. Научиха ги на

граматика. Научиха ги на таблицата за умножение и дори на латински, история и малко литература. Те въвеждаха ред в мислите им. И въпреки

че Майкъл никога не спря да ги мрази, въпреки че щеше да ги мрази

години след това, той трябваше да признае, че от време на време те

говореха по своя си собствен опростен начин за духовни неща, за това

как да изживееш смислено живота си.

Когато стана на единайсет, се случиха три неща, които имаха доста

драматичен ефект върху него. Първото беше посещението на леля му

Вивиан от Сан Франциско, а второто - едно случайно откритие в

обществената библиотека.

Леля Вивиан, сестрата на майка му, им гостува за кратко. Дойде с

влак. Посрещнаха я на Юниън Стейшън. Отседна в хотел

<���Пончартрейн> на улица <���Сейнт Чарлз> и вечерта след пристигането си

покани Майкъл, майка му и баща му на вечеря в Карибския салон. Това

беше много шикозен ресторант в хотела. Бащата на Майкъл отказа. Не

ходел по такива места. Освен това костюмът му бе на химическо

чистене.

Майкъл обаче отиде. Издокаран като същински малък джентълмен, той прекоси Гардън Дистрикт заедно с майка си.

Карибският салон го изуми. Това беше някакъв тих, зловещ свят на

свещници, бели покривки, келнери, които приличаха на призраци, не, всъщност на вампирите от филмите на ужасите, с техните черни сака и

колосани бели ризи.

Но истинското откритие бе, че майка му и сестра и? се чувстваха

съвсем като у дома си на това място, смееха се тихичко, докато

разговаряха, питаха келнера разни работи за супата от костенурки, за

шерито, за бялото вино, което пиха с вечерята.

Това накара Майкъл да уважава майка си още повече. Тя не беше

просто дама, излязла на вечеря. Тя бе свикнала с този начин на живот.

И сега той разбра защо понякога плаче и казва, че би искала да си иде у

дома, в Сан Франциско.

След като сестра и? си замина, тя боледува няколко дни. Лежеше и

отказваше всичко, освен вино, което наричаше <���моето лекарство>.

Майкъл седеше до нея, четеше и? от време на време, плашеше се, когато

тя замлъкваше за часове. Но тя оздравя. Стана и животът продължи.

Майкъл често се сещаше за тази вечеря, за лекотата, с която

разговаряха двете дами. Започна да минава покрай хотела. Гледаше с

тиха завист всички онези добре облечени хора, които седяха вътре или

пък чакаха под тентата своите таксита и лимузини. Не жадуваше ли да

живее в техния свят? Не беше ли тази красота свръхестествена? Много

пъти се чудеше. Изгаряше от желание да я изучи, да я разбере, да я