Ан Райс - Ве

никога нямаше да забрави - дълга мрачна многоетажна градска къща, от чиито странични веранди преливаше огромна бугенвилия. И често, когато минаваше покрай нея, Майкъл виждаше някакъв странен и

самотен мъж да стои сред високите неподдържани храсти, далече в

дъното на запуснатата градина. Изглеждаше някак изгубен в

преплетената избуяла зеленина, дотолкова потънал в сенките на

растенията, че друг минувач може би нямаше да го забележи.

Всъщност Майкъл и майка му играеха нещо като игра, свързана с

този мъж. Тя винаги казваше, че не може да го види.

- Но той е там, мамо - настояваше Майкъл.

А тя казваше:

- Добре, Майкъл, кажи ми как изглежда.

- Има кестенява коса и кафяви очи. Много е изтупан, сякаш отива

на парти. Но той ни гледа, мамо, и не мисля, че е редно да стоим тук и

да го зяпаме.

- Майкъл, там няма никакъв мъж - казваше майка му.

- Мамо, престани да ме дразниш!

Но имаше един случай, в който тя наистина бе видяла този мъж и

никак не го беше харесала. Не стана при къщата. Не беше в запуснатата

градина.

Беше по Коледа, Майкъл бе още много малък.

Голямата ясла вече бе сложена до олтара в <���Свети Алфонс> и

бебето Исус лежеше в нея. Майкъл и майка му бяха отишли да

коленичат пред перилата на олтара. Колко красиви бяха статуите на

Мария и Йосиф в естествен размер; и самият малък Исус, който се

усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички. Като че навсякъде

искряха ярки светлини и сладостно, меко потрепваха свещите.

Църквата бе пълна с шум от провлачване на крака и с приглушен

шепот.

Вероятно това бе първата Коледа, която Майкъл можеше да си

спомни. Но какъвто и да бе случаят, онзи мъж бе там, горе, в сенките

на олтара. Взираше се тихо и когато видя Майкъл, му се усмихна леко, както винаги. Ръцете му бяха притиснати една към друга. Носеше

костюм. Лицето му изглеждаше много спокойно. Въобще изглеждаше

досущ както в градината на Първа улица.

- Виж, мамо, ето го - каза веднага Майкъл. - Онзи мъж от

градината.

Майка му хвърли кратък поглед към мъжа и изплашено извърна

очи. А после прошепна в ухото на Майкъл: - Добре, само не го зяпай.

Когато излязоха от църквата, тя се обърна отново да погледне.

- Това беше мъжът от градината, мамо.

- За какво изобщо говориш? - попита го тя. - Каква градина?

Следващия път, когато се разхождаха по Първа улица, той отново

видя мъжа и пак се опита да и? каже. Но тя продължаваше с играта.

Дразнеше го, като казваше, че няма никакъв мъж.

А после се смееха. Всичко беше наред. Навремето това не бе

означавало кой знае какво за него, но така и не го забрави.

Много по-важно бе, че с майка му бяха близки приятели и винаги

се забавляваха заедно.

В последвалите години той получи от майка си още един дар -

филмите, които го водеше да гледа в центъра, в кино <���Сивик>. Винаги

взимаха трамвая в събота, за матинетата. <���Туй са пълни глезотии, Майк>, обичаше да казва баща му; никой не бе в състояние да го

завлече да гледа такива щуротии.

Майкъл знаеше, че не бива да му противоречи, и с времето се

научи да се усмихва и да свива рамене така, че баща му просто да

остави и него, и майка му на мира. Пък и нищо не бе в състояние да

замени онези специални съботни следобеди. Защото чуждестранните

филми бяха като портали към друг свят и изпълваха Майкъл с

неизразимо страдание и щастие.

Никога не забрави <���Ребека> и <���Червените обувки>, <���Приказките на

Хофман> и един италиански филм по операта <���Аида>. И онази

прекрасна история за пианиста <���Песен, която ще запомниш>. Обичаше

<���Цезар и Клеопатра> с Клод Рейнс и Вивиан Лий. И <���Покойният

Джордж Апли> с Роналд Колман, който имаше най-красивия мъжки

глас, който някога бе чувал.

Вбесяваше се, че понякога не може да разбере тези филми, че

понякога дори не може да следи сюжета. Субтитрите все преминаваха

твърде бързо, за да ги прочете, а в английските филми актьорите

говореха прекалено бързо, за да разбере твърдия им акцент.

Понякога майка му му обясняваше филма на път за дома.

Отминаваха с трамвая тяхната спирка и продължаваха по целия път

нагоре до Карлтън авеню. Беше подходящо местенце да останат насаме.

Пък и по улиците имаше толкова великолепни къщи - по-нови, често

претрупани постройки, издигнати след Гражданската война, не така

красиви като старите на Гардън Дистрикт, но все пак достатъчно