Ан Райс - Ве

трупаше и макар че събра куфара си, той все не можеше да се принуди

да тръгне. Вместо това пиеше леденостудена бира по цял ден, а после, когато бирата вече не действаше - бърбън.

Приятелите му се опитаха да му останат верни. Разговаряха на

смени с него, опитваха се да го успокоят, опитваха се да го накарат да

остави пиенето, но не успяваха. Стейси дори му четеше, защото той не

можеше сам. Беше изтощил всички и го съзнаваше.

Истината беше, че в ума му бе същинско гъмжило. Опитваше се да

различи нещата. Ако не можеше да си спомни, поне можеше да разбере

всичко това, това разтърсващо, ужасно нещо. Но той знаеше, че броди

отново и отново около <���живота и смъртта>, <���около случилото се там

отвъд>, около начина, по който бариерите между живота и смъртта се

разтрошаваха в нашето популярно и сериозно изкуство. Нима никой не

забелязваше това? Филми и романи отново и отново повтаряха какво се

случва. Просто трябва да се вгледаш и ще го видиш. Защо не бе разбрал

досега, че подобно нещо се случва.

Да вземем филма на Бергман <���Фани и Александър>. Мъртвите

просто идваха и разговаряха с живите. А нима и във <���Викове и шепот>

мъртвите не се надигаха и не проговаряха? Имаше и някои комедии, смятани за по-леки филми, в които това се случваше още по-често. Да

вземем например <���Жената в бяло>, с онова малко мъртво момиченце, което се появява в стаята на малкото момче, и в <���Джулия> с Миа

Фароу, където едно мъртво дете я преследваше из цял Лондон.

- Майкъл, сигурно си се натряскал.

- Но това не е само във филмите на ужасите, не разбираш ли?

Това се случва в цялото ни изкуство. Вземи например книгата <���Белият

хотел>, всички сте я чели. Е, героинята умира и минава в задгробния

живот. Казвам ви, нещо ще се случи. Бариерите се рушат, аз самият

говорих с мъртвите и се върнах, и на някакво подсъзнателно ниво

всички ние знаем, че бариерите се рушат.

- Не искам да говоря за това. - Наистина се беше натряскал, трябваше да признае, и възнамеряваше да си остане така. Харесваше

му. Вдигна телефона да поръча още една каса бира. Нямаше нужда леля

Вив да излиза за каквото и да било. А и си имаше скътан <���Гленливит>.

И още <���Джак Даниълс>. О, можеше да остане натряскан, докато умре.

Нямаше проблем.

Окончателно закри фирмата по телефона. Когато се бе опитал да

работи, хората му съвсем откровено му бяха казали да си ходи у дома.

Не искаха да имат нищо общо с постоянното му бърборене. Той

скачаше от тема на тема. И после онзи репортер, който го караше да

демонстрира силата си за жената от Сомона Каунти. Пък и още нещо го

разяждаше, нещо, което вече не можеше да признае на никого: получаваше смътни емоционални впечатления от хората, без значение

дали ги докосваше, или не.

Беше нещо като неконтролируема телепатия, може би и никакви

ръкавици нямаше да помогнат тук. Не получаваше точно информация, а

просто силни впечатления за нещата, които харесваха, които не

харесваха, за истините и притворството им. Понякога бе толкова

запленен от това, че само гледаше как се мърдат устните им. Изобщо не

чуваше какво казват.

Тази интензивна интимност, ако можеше да я нарече така, го

побъркваше до дъното на душата му.

Той изостави договорите, като запрати всичко по дяволите само за

един следобед, но се постара всичките му хора да имат работа и после

затвори своя малък магазин в Кастро, в който се продаваха антични

викториански декорации за къщи.

Нямаше нищо против да си седи у дома, да лежи на дръпнати

завеси и да пие. Леля Вив пееше в кухнята, докато му приготвяше

храната, която той не искаше да яде. От време на време се опитваше да

чете по малко от <���Дейвид Копърфийлд>, за да избяга от собственото си

съзнание. През всички най-тежки моменти от живота си се беше

оттеглял в някое отдалечено ъгълче на света и четеше <���Дейвид

Копърфийлд>. Тя беше по-лесна и по-лека от <���Големите надежди>, най-

любимата му книга. Но единствената причина, поради която успяваше

да следи текста, бе, че го познаваше почти до болка.

Тереза отиде на гости на брат си в Южна Калифорния.

Лъжеше, той разбра това, макар да не бе докосвал слушалката на

телефона, чу гласа и? на секретаря.

Добре. Довиждане тогава.

Когато старата му приятелка Елизабет се обади от Ню Йорк, той

говори с нея буквално до припадък. На следващата утрин тя му каза, че