Ан Райс - Ве

Майкъл се страхуваше да докосва дори вилицата или ножа. Не искаше

да яде. Служители от цялата болница непрестанно идваха и бутаха

разни предмети в ръцете му.

Когато бе под душа, докосна стената. И видя отново жената, мъртвата жена. Тя е била в тази стая три седмици. <���Не искам да си

взимам душ - каза тя. - Болна съм, не разбираш ли?> Снаха и? я

караше да стои там. Трябваше да се махне от кабинката. Падна изтощен

на леглото и пъхна ръце под възглавницата.

Когато за първи път сложи кожените ръкавици, се появиха няколко

мимолетни образа. И после той потри бавно ръце една в друга и всичко

се разми, образите се насложиха един върху друг, докато вече не

можеше да различи нищо, и множеството имена, които се въртяха из

главата му, се сляха в шум, а после изчезнаха.

Посегна бавно към ножа на подноса. Видя нещо, но съвсем смътно, тихо, което после изчезна. Вдигна чашата и пи мляко. Само някакво

потрепване. Слава богу! Ръкавиците вършеха работа. Номерът бе

просто да върши всичко много бързо.

Само да можеше да се махне оттук! Но те не го пускаха.

- Не искам мозъчно сканиране - каза той. - Мозъкът ми си е

наред. Ръцете ме подлудяват.

Но те се опитваха да помогнат - доктор Морис, главният лекар и

приятелите му, и леля Вивиан, която стоеше до леглото му с часове. По

негова молба доктор Морис се бе свързал с човека от линейката и с

бреговата охрана, с хората от спешна помощ и с жената от яхтата, жената, която го бе съживила - с всички, които можеха да си спомнят

дали е казал нещо важно. В края на краищата дори една-единствена

думичка можеше да отключи паметта му.

Но думи нямаше. Майкъл бе измърморил нещо, когато отворил

очи, каза жената, но тя не успяла да разбере каква точно е думата.

Започвала с <���Л>, нещо като име, може би. Но това било всичко. После

хората от бреговата охрана го отнесли. В линейката той започнал да

буйства и трябвало да го успокоят.

И все пак му се искаше да може да поговори с тези хора, особено с

жената, която го бе върнала обратно. Бе казал това на журналистите.

Джими и Стейси оставаха с него до късно всяка нощ. Леля Вив

идваше всяка сутрин. Накрая дойде и Тереза, боязлива, изплашена. Не

можела да стои до болни хора.

Той се засмя. Ти си си точно за Калифорния, рече си той.

Представи си как казва нещо такова. И тогава направи нещо

импулсивно. Свали ръкавиците и сграбчи ръката и?.

Уплашена, не те харесвам, ти си център на внимание, искам да се

разкарам от всичко това, не ти вярвам, че си се удавил, това е нелепо, искам да се махна оттук, аз, трябваше да ми се обадиш.

- Отивай си, скъпа - каза той.

Веднъж, през тихите часове, една от сестрите пъхна сребърна

писалка в ръката му. Той бе дълбоко заспал. Ръкавиците бяха на

масата.

- Кажи ми името и? - рече тя.

- Не виждам името и?, виждам бюро.

- Опитай се.

- Красиво махагоново дърво със зелена настолна попивателна.

- А жената, която използва писалката?

- Алисън.

- Да. Къде е тя?

- Не зная.

- Опитай отново.

- Казах ти, че не зная. Тя ти я даде и ти я сложи в чантичката си

тази сутрин. Това са просто образи. Не знам къде е. Ти си в кафене и

пишеш на една салфетка с писалката. Мислиш си, че трябва да ми я

покажеш.

- Тя е мъртва, нали?

- Не зная, казах ти. Не виждам. Алисън, само това виждам. Тя

пише списък за покупки с писалката, за бога, искаш ли да ти кажа

какво пише в него?

- Трябва да виждаш и още нещо.

- Да, ама не виждам! - Сложи си ръкавиците. Вече нищо нямаше

да го накара да ги свали.

Следващите три седмици бяха същинска агония. Двама от

бреговата охрана му се обадиха, както и един от шофьорите на

линейката, но не можаха да му кажат нищо, което да му помогне. А

жената от яхтата, която го бе спасила, не искаше да се набърква.

Доктор Морис и? бе обещал, че няма да я замесва. Междувременно

бреговата охрана бе признала пред пресата, че не са успели да запишат

името на кораба или регистрацията му. Един от вестниците го

наричаше <���океански круизър>. Може би сега беше на другия край на

света.

Майкъл вече бе осъзнал, че е разказал историята си на твърде

много хора. Всяко списание в страната искаше да го интервюира. Не

можеше да излезе, без някой репортер да изскочи на пътя му или пък

някой напълно непознат да напъха портфейл или снимка в ръката му.

Телефонът също не спираше да звъни. Пощата пред вратата му се