Ан Райс - Ве

има нужда от психиатрична помощ. Дори заплаши, че ще зареже всичко

и ще долети, ако не се съгласи да иде на лекар. Той се съгласи. Но

лъжеше.

Не искаше да го признава пред никого. Не искаше да описва новата

интензивност на усещанията. И със сигурност не искаше да говори за

ръцете си. Искаше единствено да говори за виденията, а никой не

желаеше да слуша за тях, никой не желаеше да слуша за завесата, която

отделя живите от мъртвите.

След като леля Вив си легна, той експериментира мъничко с

психичната си сила. Можеше да разбере доста неща от всеки предмет, стига да си позволеше да го вземе бавно в ръце, а ако се опиташе да

задава въпроси - да насочва силата си - получаваше дори повече. Но

не харесваше усещането, не харесваше всички тези нахлуващи в

главата му видения. И ако имаше причина да бъде дарен с подобна

чувствителност, тя бе забравена заедно с видението и усещането за

някаква цел, върнала го към живота.

Стейси му донесе книги за хора, върнали се от смъртта. Доктор

Морис му бе казал в болницата за няколко изследвания - класически

проучвания за <���близки до смъртта преживявания> от Мууди, Роулингс, Сабом и Ринг. И като се бореше със замайването от алкохола, с

превъзбудата си, с явната си невъзможност да се концентрира изобщо, той се насилваше да чете тези книги.

Да, той знаеше това! Това си беше чиста истина. И той се бе

издигнал над тялото си, да, и не беше сън, да, но не бе видял красива

светлина, не се бе срещнал със скъпи покойници, и не се бе пренесъл в

някакъв неземен рай, пълен с цветя и красиви багри. Там се бе случило

нещо съвсем различно. Там той бе пресрещнат от някого, бе умоляван, бе накаран да разбере, че е длъжен да изпълни някаква много трудна

задача, от която зависи много.

Рай. Единственият рай, който познаваше, бе градът, в който бе

израснал, онова топло мило място, което бе напуснал на седемнайсет, онзи стар голям квартал от двадесет и пет странни градски къщи, познат в Ню Орлиънс като Гардън Дистрикт.

Да, там, където бе започнало всичко. Ню Орлиънс, който не бе

виждал от лятото на седемнайсетата си годишнина.

И най-странното беше, че когато преосмисляше живота си, както

се полага на един удавник, той първо и най-вече си мислеше за онази

отдавнашна нощ, когато бе на шест, когато бе открил класическата

музика на задната веранда на баба си и слушаше в ароматния залез

онова старо радио. В тъмното сияеха лунничета. В дърветата скърцаха

цикади. Дядо му пушеше пура на стъпалата, а в неговия живот

навлизаше музиката, онази небесна музика.

Защо бе обичал толкова много тази музика, когато никой наоколо

не я обичаше? Различен от самото начало, ето какъв беше. А

възпитанието на майка му изобщо нямаше заслуга за това. За нея

музиката си беше шум. И все пак той обичаше музиката толкова много, че даже дирижираше с пръчка, като правеше широки жестове в тъмното

и тихо си тананикаше.

Живееха в Айриш Ченъл. Отрудени хора от три поколения

обитаваха малката двуетажна къща в квартала близо до брега, където се

бяха заселили толкова много ирландци. Предците му бяха избягали от

Големия картофен глад в Ирландия, натъпкани в корабите, пренасящи

памук към Ливърпул, които се връщаха към американския Юг за по-

доходоносен товар.

И бяха стоварени във <���влажния гроб>, всички тези гладни

имигранти, някои облечени само в дрипи, молещи за работа и умиращи

със стотици от жълтата треска, охтика и холера. Оцелелите бяха

прокопали градските канали, гъмжащи от комари. Те бяха захранвали

котлите на големите параходи. Те бяха товарили памук на корабите и

бяха работили по изграждането на железниците. Те бяха станали

полицаи и пожарникари.

Това бяха жилави хора. Хора, от които Майкъл бе наследил

дарбата си да строи и решителността си. Обичта му към това да работи

с ръцете си бе дошла от тях и накрая бе надделяла, въпреки годините, посветени на образование.

Бе израснал, слушайки истории за онези ранни дни, за това как

ирландските работници сами издигнали огромната енорийска църква

<���Свети Алфонс>, като влачили камъни от реката, споявали ги с хоросан

и събирали пари за красивите статуи, които щели да дойдат от Европа.

<���Нали разбираш. Трябваше да надминем германците, които строяха

<���Света Богородица> точно от другата страна на улицата. Нищо на света