Ан Райс - Ве

той, когато от време на време се опитваше да и? обясни, наистина видях

хора там горе. Бяха мъртви. Всички бяхме мъртви. И имах избор, можех

да се върна назад. Бях изпратен обратно с някаква цел.>

Бледа сянка на мъртвата му майка, леля Вив само кимаше.

- Зная, скъпи. Може би с времето ще си спомниш. С времето.

Накрая приятелите му бяха започнали да стават жестоки. <���Майкъл, ти откачаш. Случва се хора да се удавят и да бъдат спасени. Няма

никаква специална цел.>

<���Това са приказки за лудницата, Майк.>

Тереза все плачеше ли, плачеше. <���Виж, Майкъл, няма никакъв

смисъл да идвам тук. Ти просто не си същият човек.>

Не. Не беше същият човек. Онзи човек се удави. И той отново и

отново се опитваше да си спомни спасяването - жената, която го бе

извадила от водата и го бе извлачила на борда. Само да можеше да

поговори с нея, само ако доктор Морис успееше да я открие: Просто

искаше да чуе от собствената и? уста, че не е казал нищо. Просто

искаше да махне тези ръкавици и да хване ръката и?, когато я попита за

това. Може би чрез нея щеше да си спомни: Доктор Морис искаше от него да идва за по-нататъшна оценка.

<���Оставете ме на мира. Просто открийте онази жена. Зная, че

можете. Казахте ми, че ви се е обадила. Казала е името си.>

Беше приключил с болниците, със сканирането на мозъка, с

електроенцефалограмите, с инжекциите и хапчетата.

Виж, бирата бе друго нещо. Знаеше как да я дозира. И понякога

като че ли му помагаше да се доближи до спомена: : Бе видял там цяло друго селение. Хора - много хора. От време

на време се появяваше отново - огромното призрачно селение. Той я

видя: коя беше тя? Тя каза: И тогава изчезваше. <���Ще го направя, ще

го направя. Дори и да умра, ще го направя.>

Дали наистина им бе казал това? Как би могъл да си въобрази

подобни неща, неща, така далече от собствения му свят, веществен и

реален, и откъде идваха тези странни проблясъци, че е далече оттук, обратно у дома, в града на своето детство?

Не знаеше. Вече нищо не разбираше.

Знаеше, че е Майкъл Къри, че е на четирийсет и една години, че

има няколко милиона, скътани настрана, и имущество, възлизащо горе-

долу на същата стойност, което бе много добре, защото строителната

му компания бе затворена, замразена. Вече не можеше да я управлява.

Бе загубил най-добрите си дърводелци и бояджии - бяха отишли в

други бригади из града. Бе загубил и голямата поръчка, която

означаваше толкова много за него - възстановяването на стария хотел-

пансион на Юниън стрийт.

Знаеше, че ако свали ръкавиците и започне да докосва разни неща

- стени, под, бирена кутийка, екземпляра от <���Дейвид Копърфийлд>, който лежеше отворен до него - ще го връхлетят онези мимолетни и

безсмислени образи, късчета информация, които го подлудяваха. Ако

вече не го бяха подлудили.

Знаеше, че е бил щастлив преди удавянето, не абсолютно щастлив, но щастлив. Животът му бе хубав.

Сутринта на голямото събитие се събуди късно. Имаше нужда от

почивен ден и сега моментът бе подходящ да си го вземе. Хората му се

справяха много добре и може би не се налагаше да ги проверява. Беше

първи май и го сполетя най-странният спомен - за едно дълго

пътуване, започнало от Ню Орлиънс и продължило по крайбрежието на

Флорида, когато бе още момче. Сигурно е било през великденската

ваканция, но не беше сигурен, а всички, които можеха да знаят -

майка му, баща му, дядо му и баба му - бяха вече мъртви.

Онова, което помнеше, бе чистата зелена вода и онзи бял плаж, и

колко бе топъл. А пясъкът хрущеше като захар под краката му.

Всички бяха слезли до прибоя да поплуват на залеза; нямаше ни

помен от хладен повей; и въпреки че огромното оранжево слънце все

още висеше на синия западен хоризонт, точно над главите им вече се бе

показал полумесецът на луната. Майка му бе посочила към нея и бе

казала: <���Виж, Майкъл>, дори баща му като че и? се любуваше, баща му, който никога не забелязваше подобни неща, бе казал тихо, че мястото е

много красиво.

Болеше го от този спомен. Студът в Сан Франциско бе

единственото нещо, срещу което силно негодуваше, и без да може да

обясни защо, точно споменът за южната топлина го бе накарал да отиде

онзи ден на брега на океана. Имаше ли въобще по-студено място по

целия бряг на залива? Знаеше колко безцветна и страховита е водата, която ще види под безцветното мрачно небе. Знаеше как вятърът ще го