Ан Райс - Ве

отново се почувства някак пленен от излъчването му - беше така

приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

- Други хора - прошепна той. - Сигурен ли сте?

- Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на

вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили.

Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да

помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър

никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази

история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и

свещеникът бе изрекъл думите: <���Простено ти е>. Но после го връхлетя

пълното значение на откровеността на Лайтнър.

- Вие ги познавате! - прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази

жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

- Не, не ги познавам, но ги зная - отвърна Лайтнър. - И ще пазя

историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не

използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.

- И въпреки това трябва да ви помоля за касетата - рече лекарят

разтревожен. - Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква

представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му.

Изглеждаше напълно невъзмутим.

- Разбира се, заповядайте - рече той. - Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му

нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други

бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал.

Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква

горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота

Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси: - Важното сега е да не се тревожите повече за това - рече

Лайтнър.

- Да - отвърна лекарят. - Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да: Замълча, втренчи се в касетата, а после в

празната чаша.

- А тя дали е:

- Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди

известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че

Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

- Да, вие наистина ги знаете: по имена.

- Да, затова ми повярвайте - рече Лайтнър, - като ви казвам, че

и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите

излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето

си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го

пъхна в джоба на палтото си.

- Позволете ми да ви кажа още нещо - рече Лайтнър, - защото

трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да

ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях.

Трагично е, но е безусловно вярно.

- Да, зная - рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не

можеше. - А вие? - И замълча.

- Да, виждал съм го - каза Лайтнър. - Беше страшничко

наистина. Точно както го описвате. - Стана да си тръгва.

- Но какво е той? Призрак? Дух?

- Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат.

Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но

сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете

да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми.

- Лайтнър протегна ръка. - Довиждане.

- Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

- А, тя сега е хирург - отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на

часовника си. - Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните

изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я

познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се

пресичали. - Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. -

Довиждане, докторе, благодаря ви отново.

Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се

чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво

съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата

среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от

съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил.

Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за

дъщерята в Калифорния.

Лайтнър щеше да каже на тази млада жена неврохирург онова, което трябваше да знае, ако вече не го бе сторил. Да, бе освободен от

бремето. Бремето вече го нямаше. А дали сега то тежеше на Лайтнър, не го интересуваше.