Ан Райс - Ве

лекар: Но той дори не знаеше името и?.

- Освен това нямаш право да се месиш - прошепна той. Отпи с

наслада от студената бира. - Лашър - прошепна отново. Що за име бе

това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за

откачен. Отпи още една голяма глътка.

Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе

отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които

разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един

от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.

Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред

себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към

улицата.

Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни

дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с

приглушена светлина.

Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня

на Деидре Мейфеър.

Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха

ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите

прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната

страна на лицето му.

Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка.

Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е

пиян. Само бог знае какво щеше да се случи - насили се да успокои

ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва

напълно, както в спалнята на Деидре.

И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като

прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в

бара.

Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не

отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен.

Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.

- Полудявам: - прошепна.

Нямаше сила на земята, която да го принуди да мине отново

покрай къщата на Деидре Мейфеър.

Но на следващата нощ, докато караше към дома покрай езерото, видя мъжа отново. Стоеше под една улична лампа близо до гробището

на Канал булевард. Жълтата светлина се изливаше право върху него, пред тебеширенобялата стена на гробището.

Успя само да го мерне, но знаеше, че не му се е привидяло.

Разтрепери се силно. За миг му се стори, че е забравил кой педал за

какво е, но после натисна безразсъдно газта, като пълен глупак, сякаш

непознатият щеше да хукне да го преследва. Не се почувства в

безопасност, докато не затвори вратата на апартамента си.

Следващият петък видя мъжа на дневна светлина. Стоеше

неподвижен на тревата на Джаксън Скуеър. Една минувачка се обърна

да го погледне. Да, там, точно както преди! Лекарят хукна по улиците

на Френския квартал. Намери такси пред входа на един хотел и каза на

шофьора да го откара някъде далече оттук, просто да кара нанякъде, без значение къде.

Дните минаваха и лекарят вече не бе толкова изплашен, колкото

ужасен. Не можеше нито да спи, нито да яде. Не можеше да се

концентрира върху нищо. Постоянно се луташе в някакъв пълен мрак.

Взираше се с тих гняв в стария психиатър всеки път щом го срещнеше.

Как, за бога, можеше да обясни на това чудовищно нещо, че вече

дори не се приближаваше до нещастната жена в люлеещия се стол?

Вече не носеше игли, не даваше лекарства! Вече не съм враг, не

разбираш ли!

Да потърси помощ или разбиране от някого беше риск за

репутацията му, дори за цялото му бъдеще. Психиатър, полудял като

пациентите си. Беше отчаян. Трябваше да избяга от това. Кой знае кога

можеше да се появи отново? Ами ако станеше тук, в санаториума!

Накрая, един понеделник сутринта, нервите му съвсем се

разклатиха, ръцете му трепереха и той се озова в кабинета на стария

психиатър. Не беше решил какво ще му каже, знаеше само, че не може

да издържа повече. И скоро откри, че трепери от тропическата жега, от

главоболието и безсънните нощи, от нуждата възможно най-скоро да

подаде оставката си.

Отпътува от Ню Орлиънс същия следобед.

Едва когато бе вече в безопасност, в кабинета на баща си в

Портланд, Мейн, най-после разказа цялата история.

- В лицето му никога нямаше нищо заплашително - обясни той.

- Напротив. Беше някак странно благо, като лицето на Христос на

иконата в стаята и?. Просто се взираше в мен. Но не искаше да и? слагам

инжекцията! Опитваше се да ме изплаши.