Ан Райс - Ве

Ромер и? разказа и как сме помагали на вещици да избягат от

инквизиторите си и да дойдат при нас, на сигурно място. Каза

и? дори за две от нашите членки - които имаха силната дарба

да виждат духове, и за Гертруд, която можеше да накара

прозорците да се тресат само с мисълта си.

Очите на детето се разширяваха все повече, но лицето и? си

оставаше каменно. Ръцете и? стискаха подлакътниците на

стола, тя бе килнала глава наляво и оглеждаше Ромер от глава

до пети.

На лицето и? отново се появи омраза. Ромер прошепна: - Тя чете мислите ни, Петир, а може да скрие своите от нас.

Това я стресна, но пак не каза нищо.

- Дете - каза Ромер, - станала си свидетел на нещо ужасно, но със сигурност не вярваш в обвиненията срещу майка ти.

Кажи ни, моля те, на кого си говорила онази нощ? Петир те е

чул. Ако можеш да говориш с духове, кажи ни. Нищо лошо

няма да ти се случи.

Никакъв отговор.

- Дете, нека ти покажа своята сила. Тя не идва от Сатаната и

изобщо не е нужно да го призовавам, за да я използвам. Аз не

вярвам в Сатаната. Виж часовниците наоколо - онзи високия, стенния, и онзи с махалото вляво от теб, и онзи на полицата

над камината, и часовника на писалището ей там.

Тя ги огледа всичките, което много ни зарадва, защото

означаваше, че разбира. После отново се втренчи в Ромер, когато той, без изобщо да помръдва, накара всичките

часовници да спрат като един. Безкрайното тиктакане изчезна

и в стаята се възцари тишина, която сякаш бе приглушила

дори звуците от канала под нас.

- Дете, повярвай ни, защото ние също обладаваме подобни

сили - каза Ромер, а после се обърна към мен и ми каза да

накарам със силата на мисълта си часовниците отново да

заработят. Аз затворих очи и наредих на часовниците: <���Работете!>, и те наистина заработиха, а стаята отново се

изпълни с тиктакането им.

Изражението на Дебора премина от хладна подозрителност

във внезапно презрение. Тя скочи от стола, отстъпи към

книгите до стената и взирайки се с омраза в нас, изкрещя: - Вещици! Защо не ми казахте? Вие всички сте вещици! Вие

сте орден на Сатаната. - А после сълзите рукнаха по лицето

и? и тя захлипа: - Истина е, истина, истина!

Обгърна се с ръце, за да закрие гърдите си, и гневно ни

заплю. Нищо не можехме да кажем, за да я успокоим.

- Всички ние сме прокълнати! А вие се криете в този град на

вещици, където не могат да ви изгорят! - пищеше тя. - О, лукави вещици в дяволски дом!

- Не, дете - извика Ромер. - Ние нямаме нищо общо с

дявола! Опитваме се да разберем онова, което другите

осъждат.

- Дебора - изкрещях аз, - забрави лъжите, които са ти

втълпили. Никой в този град няма да те изгори! Помисли за

майка си. Какво каза тя или какво направи, преди да започнат

да я измъчват и да я карат да повтаря тези гадости?

О, но точно това не биваше да казвам! Нямаше как да зная, Стефан. Нямаше как да зная. Чак когато лицето и? сякаш се

вкамени и тя запуши ушите си с ръце, осъзнах грешката си.

Майка и? беше вярвала, че твори зло!

И тогава от треперещите устни на Дебора започнаха да се

леят проклятия:

- Нечестивци, това сте вие! Вещици! Часовници можели да

спират! Е, добре, ще ви покажа какво може да прави дяволът

чрез една вещица.

Тя пристъпи в центъра на стаята, загледа се в прозореца, сякаш в синьото небе, и извика:

- Ела, мой Лашър, покажи на тези нещастни вещици силата

на великата вещица и нейния дявол. Счупи всички часовници, до един!

И в този миг огромна тъмна сянка се появи на прозореца, сякаш духът, когото зовеше тя, се бе смалил, за да влезе в

стаята.

Тънкото стъкло по циферблатите на часовниците се разтроши, изкусно споените дървени кутии се отвориха, пружините

изскочиха навън и часовниците започнаха да падат от

полицата на камината и от писалището, а високият стенен

часовник се разби на пода.

Ромер бе много изплашен, защото рядко бе виждал дух с

такава сила, и ние просто усещахме това създание, допира му

до дрехите ни, когато профуча покрай нас и сякаш изстреля

невидимите си пипала, за да изпълни повелята на вещицата.

- Да се продъните в ада дано, вещици. Аз няма да бъда като

вас! - пищеше Дебора, а когато книгите започнаха да падат

от лавиците, тя отново избяга навън и затръшна вратата след

себе си така, че колкото и да се мъчехме, не успяхме да я

отворим.

Но духът си бе отишъл. Вече нямаше защо да се страхуваме

от него. След продължителна тишина вратата се отвори и ние