Ан Райс - Ве

Вече не можех да стоя настрана. Къщата бе отворена за всеки, който искаше да види картината на Рембранд, с която Роелант

особено много се гордееше. И когато аз пристъпих прага, за

да видя портрета, старият Роелант не направи никакъв опит да

ме спре, а дори докуцука до мен с бастуна си и

собственоръчно ми предложи вино. А после ми посочи своята

любима Дебора, която беше в библиотеката на къщата и

заедно с учителя си четеше и пишеше на латински и френски, защото това било най-голямото и? желание. Учела се много

бързо, каза Роелант. Това го изумявало, дори наскоро била

прочела писанията на Анна Мария ван Шурман, която

твърдяла, че жените са не по-малко способни да учат от

мъжете.

Изглеждаше преизпълнен с радост.

Когато видях Дебора, се усъмних дали наистина зная

истинската и? възраст. Облечена в зелено кадифе и окичена с

бижута, тя изглеждаше като истинска млада жена - може би

на седемнайсет. Роклята и? бе с широки ръкави и огромна

пола, а в черната и? коса имаше зелена панделка с атлазени

розетки. Очите и? също изглеждаха зелени на фона на тази

прекрасна дреха. В този миг ми хрумна, че вероятно самият

Роелант не знае истинската и? възраст. Но нито дума не излезе

от устата ми, за да разоблича всички лъжи, с които се бе

обградила - просто стоях потресен от красотата и?, сякаш

поразен от мълния. Втора, много по-мощна мълния, ме

прониза в сърцето, когато тя вдигна поглед и се усмихна.

Казах си, че е време да тръгвам, и оставих чашата с вино. Но

тя пристъпи към мен с усмивка, хвана ръцете ми и рече: - Ела с мен, Петир.

Отведе ме в малка стая, пълна с шкафове, където явно

държаха чаршафите.

Колко изискана и грациозна бе сега. Дори придворна дама не

би била толкова елегантна. В същия миг се сетих за онова

момиче в каруцата, което ми се бе сторило същинска малка

принцеса.

И все пак оттогава тя се бе променила в много отношения. На

слабите снопове светлина, които проникваха в малката стая, аз можах да я огледам много подробно - видях, че е в

прекрасно здраве, парфюмирана, с руж на бузите, а на

високите и? едри гърди почиваше великолепният бразилски

смарагд в своя филигранен обков.

- Защо още не си казал на никого онова, което знаеш за мен?

- попита тя, сякаш не знаеше отговора.

- Дебора, ние ти казахме истината за нас. Искахме само да

ти предложим убежище, както и нашите знания за силите, които притежаваш. Ела при нас, когато пожелаеш.

Тя се засмя и отвърна:

- Петир, ти си глупак, но все пак ме измъкна от мрака и

мизерията и ме доведе в това прекрасно място. - Посегна

към някакъв скрит джоб в огромната си пола и извади шепа

смарагди и рубини. - Вземи ги.

Аз се отдръпнах и поклатих глава.

- Ти казваш, че нямаш нищо общо с дявола - рече тя. - И

водачът ви казва, че дори не вярва в Сатаната, не беше ли

така? Но в какъв Господ и в каква Църква вярвате, щом

живеете като монаси, в усамотение, сред своите книги, и

никога няма да опознаете удоволствията на света? Защо не

дойде при мен в хана, когато имаше възможност, Петир?

Искаше го толкова много. Е, приеми благодарностите ми, защото само с тях ще си останеш. И тези камъни, които ще те

направят богат. Не е нужно да оставаш повече в това братство

от монаси. Дай си ръката!

- Дебора, как се сдоби с тези скъпоценности! - прошепнах

аз. - Ами ако те обвинят, че си ги откраднала?

- Моят дявол е твърде умен за това, Петир. Те идват от

много далече. И трябваше само да ги поискам, за да ги

получа. С една малка част от този неизчерпаем запас аз купих

смарагда, който нося на врата си. Името на моя дявол е

гравирано на гърба на златната му плочка, Петир. Но ти

знаеш това име. Предупреждавам те никога да не го

призоваваш, защото той служи само на мен и ще унищожи

всеки, който се опита да го командва чрез това име.

- Дебора, върни се при нас - замолих я аз, - само за ден, ако желаеш, само за няколко часа, да поговорим, когато

съпругът ти позволи. Този твой дух не е дявол, но е много

могъщ и може да твори зло просто от безразсъдство и за

удоволствие, което е много характерно за призраците. Дебора, това не е игра, със сигурност го знаеш!

Но виждах, че подобни тревоги са съвсем далече от мислите

и?.

Продължих да я убеждавам. Обясних и?, че първото и най-

важно правило на нашия орден е никой от нас, без значение

от силите си, да не командва дух за собствена облага.