Ан Райс - Ве

да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А

какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните

амбиции? Как само я покварява това същество! Това е

неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.

- Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?

- Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И

вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това

се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията

си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?

- Да, Ромер - казах аз, покорен както винаги. Но той

знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала - а

нещо по-силно от това.

- Вече не можем да помогнем на тази жена - каза той. -

Насочи ума си към други неща.

И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му.

Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина

благородници от Франция и Англия. Богатството и? било тъй

огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна.

Образованието и? напредваше изключително бързо и тя бе

абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща и?, и никак не

бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много

кандидати.

Е, накрая един от тях все пак я отведе!

Така и не разбрах за кого се е омъжила, нито къде я е отвел.

Видях Дебора само още веднъж и тогава не знаех, каквото

зная сега - че това вероятно е била последната и? нощ в

Амстердам.

Събудих се в тъмното от някакъв шум, който идваше откъм

прозореца. Осъзнах, че по стъклото се чука, което не можеше

да е естествен шум. Отидох да видя дали някакъв мошеник не

се спуска от покрива. Все пак бях на петия етаж, тъй като бях

едва момче в ордена, и имах съвсем скромна, но въпреки това

удобна стая.

Прозорецът бе заключен. Но далече долу на кея стоеше жена в

черно наметало. Сякаш се взираше към мен и когато отворих

прозореца, тя ми направи знак с ръка да сляза.

Знаех, че е Дебора. Бях като полудял, сякаш някакъв сукубус

бе дошъл в стаята ми, бе отдръпнал завивките ми и бе

започнал да работи с устните си.

Измъкнах се от къщата потайно, за да избегна всякакви

въпроси. Тя ме чакаше, зеленият смарагд блещукаше в мрака

като огромно око. Поведе ме по задните улички към къщата

си.

Стефан, имах чувството, че сънувам. Но не исках този сън да

свършва. Тя бе дошла съвсем сама при мен, без прислужници

или лакеи. В Амстердам това не беше толкова опасно, колкото

на някое друго място, но все пак кръвта ми закипя, когато я

видях така незащитена и все пак така решена на нещо, изпълнена с тайнственост. Хвана ме за ръката и все ме

припираше да бързам напред.

Колко богато бе обзаведена къщата, колко дебели бяха

многобройните килими, колко фина бе дървесината по пода.

Тя ме дърпаше покрай сияещите витрини със сребро и

китайски порцелан, нагоре по стълбите, към покоите и?, където имаше легло, застлано със зелено кадифе.

- Утре ще се омъжа, Петир - каза тя.

- Тогава защо ме доведе тук, Дебора? - попитах аз, но

треперех от желание, Стефан. Когато тя развърза връхната си

дреха и я остави да се свлече на пода, видях пълните и? гърди

да се подават от тясната, украсена с дантела рокля. И макар и

обезумял от желание да ги докосна, не помръднах. Дори

гледката на пристегнатата и? талия, на бледата и? шия и на

полегатите рамене ме сгорещяваше. Нямаше и частица от

плътта и?, която да не жадувах. Бях като звяр в клетка.

- Петир - каза тя, като ме гледаше право в очите, - знам, че си дал камъните на ордена и че не си задържал нищо от

благодарността ми. Затова позволи ми да ти дам онова, което

искаше от мен по време на дългото ни пътуване дотук и което

твоята огромна деликатност не ти позволи да си вземеш.

- Но, Дебора, защо го правиш? - попитах аз, решен да не се

възползвам по никакъв начин от нея. Защото тя бе много

разстроена, виждах го в очите и?.

- Защото го искам, Петир - каза тя внезапно и уви ръце

около мен, а после ме обсипа с целувки. - Напусни

Таламаска, Петир, и ела с мен. Стани мой съпруг и аз няма да

се омъжа за другия.

- Защо искаш това от мен? - попитах отново.

Тя се изсмя с горчивина и тъга.

- Липсва ми твоето разбиране, Петир. Липсва ми човекът, от

когото не е нужно да крия нищо. Ние и двамата сме вещици, Петир, без значение дали сме слуги на бога или на дявола, ние сме вещици.