Ан Райс - Ве

врата ми, чувствах как ни обгръща, като че въздухът около

нас се сгъстяваше. Чух го да говори, но не с думи: <���Тук съм, Сузан!>.

О, как само се смя тя от щастие, как танцува. Като дете.

Мяташе ръце, смееше се и развяваше черната си коса. <���Видя

ли го, дъще?> - попита ме. И аз отвърнах, че съм го

почувствала и съм го чула съвсем отблизо.

И тогава той отново проговори: <���Назови ме по име, Сузан>.

<���Лашър - каза тя, - защото вятърът, който изпращаш, шиба тревите, защото брули листата от дърветата. Ела, мой

Лашър, разрази буря над Донелайт! Така ще разбера, че съм

най-могъщата вещица и че го правиш от любов към мен!>

Докато стигнахме до хижата си, вятърът вече виеше над

полето и в комина. Седнахме до огъня, смеехме се като две

деца. <���Видя ли, видя ли, направих го>, прошепна тя. Аз се

взирах в очите и? и видях онова, което винаги съм виждала и

винаги щях да виждам в тях, дори до сетния и? час на болка и

агония: очи на глупачка, сякаш палаво момиче се смееше в

шепа, докато в другата ръка стискаше откраднато лакомство.

За нея това беше игра, Петир. Беше просто игра!

- Да, разбирам, мила моя - казах аз.

- Сега кажи ми, че това не е Сатаната. Кажи ми, че не той е

излязъл от преизподнята, за да завладее вещицата от

Донелайт и да я отведе до огъня! Лашър намираше вместо нея

изгубените вещи на другите, Лашър и? носеше златото, което

после и? отнеха, Лашър и? разкриваше тайните изневери на

селяните, които тя охотно споделяше с всички, които искаха

да чуят. И пак Лашър изсипа градушка над доячката, която се

бе скарала с нея. Лашър наказваше враговете и? и

благодарение на това всички узнаха за силата и?! Тя не

можеше да го контролира, Петир. Не знаеше как да го

използва. И като дете, което си играе със свещ, тя сама

подпали огъня, в който изгоря.

- Не прави същата грешка, Дебора! - прошепнах аз, дори я

целунах по лицето. - Никой не може да командва демон.

- О, не, той е много повече от това - прошепна тя, - нямаш

представа дори. Но не се страхувай за мен, Петир. Аз не съм

като майка си. Няма причина да се безпокоиш.

Седнахме притихнали до малкия огън. Не можех да повярвам, че тя иска да е близо до пламъците. Когато положи чело на

камъните пред огнището, аз я целунах отново по меката буза

и отметнах назад дългите капризни кичури на влажната и?

коса.

- Петир - каза тя, - никога нямаше да живея в глад и

мръсотия, ако тя беше жива. Нямаше да завися от щедростта

на глупави мъже.

- Не се омъжвай, Дебора. Недей! Ела с мен. Ела в Таламаска

и заедно ще разкрием природата на това същество: - Не, Петир. Знаеш, че няма да дойда. - Тя се усмихна

тъжно. - Ти трябва да дойдеш с мен, ще заминем. А сега ми

говори с твоя тайнствен глас, гласът, с който караш

часовниците да спират, с който призоваваш духовете, бъди с

мен, бъди мой жених и нека това е нашата вещерска брачна

нощ.

Понечих да я разубедя, но тя сложи длан на устата ми, после

я докосна с устни и започна да ме целува с такава страст, че

забравих всичко останало, знаех само, че трябва да разкъсам

дрехите, които я оковаваха, и да я обладая на леглото със

зелените драперии, спускащи се около нас, да обладая това

почти детско тяло с женски гърди и женски тайни, което бях

къпал и обличал.

Защо се измъчвам, като ти разказвам всичко това? Признавам

стария си грях, Стефан. Признавам всичко сторено, защото не

мога да продължа да пиша за тази жена, без да направя

изповедта си.

Никога не съм престъпвал правилата с такава страст. Никога

не съм изпитвал такава наслада.

Защото тя вярваше, че е вещица, Стефан, че е зла, и за нея

всичко това бе вещерски ритуал, на който се отдаваше с

огромна охота. И все пак тя имаше нежно и любящо сърце, кълна се, поради което наистина беше вещица с огромна и

могъща дарба.

Не напуснах леглото и? до сутринта. Спах, положил глава на

ароматните и? гърди. От време на време ридаех като дете. С

умения на изкусителка, тя бе събудила в мен неистов копнеж.

Вече бях неин роб. Но тя знаеше, че няма да остана с нея, че

трябва да се върна в Таламаска. Лежеше тиха и тъжна, взираше се в дървения таван над леглото, а светлината

проникваше на ивици през завесите и постелята започваше да

се сгрява от топлината на слънцето.

Облякох се неохотно, защото нямаше друго, което да желая

повече от нейната душа и плът. И все пак я напусках. Отивах