Ан Райс - Ве

у дома да разкажа на Ромер какво съм сторил. Отивах обратно

в метрополията, която наистина беше моя майка и баща, и

знаех, че нямам друг избор.

Помислих си, че ще ме изпрати с проклятия. Но не стана така.

За последен път я помолих да остане в Амстердам, да дойде с

мен.

- Довиждане, мой малки свещенико - каза ми тя. - Нека

Бог да е с теб и може би Таламаска ще те възнагради, задето

ме отхвърли. - Сълзите се стичаха по лицето и?, аз целунах

дланите и? страстно, преди да я напусна и отново зарових лице

в косата и?. - Тръгвай, Петир - каза тя накрая. - Не ме

забравяй.

Минаха ден или два, преди да науча, че е заминала. Бях

неутешим, лежах и плачех, опитвах се да се вслушвам в

думите на Ромер и Гертруд, но не чувах нищо. Не ми бяха

ядосани, както очаквах, само това разбрах.

И точно Ромер отиде при Джудит де Вилд и купи от нея

портрета на Дебора от Рембранд ван Рейн, който сега виси в

нашата къща.

Мина цяла година, преди мъката ми да се поуталожи.

Оттогава никога повече не наруших правилата на Таламаска, тръгнах отново да пътувам през германските провинции и

през Франция, дори през Шотландия, за да се опитвам да

спасявам вещици, да пиша за тях и техните злочестини, както

винаги сме правили.

Е, Стефан, вече знаеш цялата история на Дебора, такава, каквато е. Както и какъв ужас преживях, когато попаднах на

трагедията на графиня Дьо Монклеве след толкова години, в

този укрепен град в Кевен, Лангедок и открих, че тя е Дебора

Мейфеър, дъщерята на шотландската вещица.

О, само местните да не бяха узнали, че майка и? също е била

изгорена. Само младата невеста да не бе споделила тайните си

с младия лорд, когато е плакала на гърдите му. Още помня

лицето и?, след всичките тези години, когато тя ми каза: - Петир, знам, че мога да говоря с теб, без да се страхувам.

Сега разбираш с какъв страх и ужас влязох в онази килия.

Толкова бях нетърпелив, че дори и за момент не помислих, че

жената, свита в парцаливата роба на сламеника, може да ме

познае и в отчаянието си да ме назове по име, и без да ще, да

осуети цялата ми маскировка.

Но не стана така.

Щом влязох в килията, вдигнал подгъва на черната си одежда, за да приличам на свещеник, който не желае да се оскверни с

подобна мръсотия, аз погледнах към нея и не видях на лицето

и? и най-малкия израз на разпознаване.

Но все пак тя ме гледаше право в очите и аз веднага казах на

стария глупак, енорийския свещеник, че трябва да говоря с

нея насаме. Той не искаше да ни остави, но аз го уверих, че

съм виждал много вещици и тя не може да ме изплаши ни най-

малко и че трябва да и? задам много въпроси, и ако той е така

любезен да ме изчака в жилището си, аз няма да се бавя.

Извадих от джоба си няколко златни монети и казах: - Моля, приемете това за вашата църка, защото знам, че ви

създадох твърде много грижи. - И това бе достатъчно.

Идиотът си отиде.

Нужно ли е да ти казвам колко достойни за презрение са

подобни преговори, които ми позволиха да остана насаме с

тази жена, без стражи? И какво можех да сторя с нея, ако бях

решил? И колцина бяха вършили такива неща преди мен?

Вратата се затвори и въпреки че чувах някакъв шепот в

коридора отвън, вече бяхме сами. Оставих свещта на

единствената мебел в стаята - една дървена пейка, и като се

опитвах да потисна сълзите си, я чух да прошепва едва чуто: - Петир, възможно ли е да си ти?

- Да, Дебора - отвърнах.

- Но не си дошъл да ме спасиш, нали? - попита тя немощно.

Сърцето ми се разтуптя от самия тон на гласа и?, защото точно

с такъв глас ми говореше и в спалнята си в Амстердам онази

последна нощ. В него се долавяше някакъв особен, дълбок

резонанс, някаква мрачна музика.

- Не мога да го направя, Дебора. Ще опитам, но знам, че

няма да успея.

Това сякаш не я изненада, но тя въпреки всичко ми се

усмихна.

Взех отново свещта, приближих се и паднах на колене пред

нея, за да мога да я гледам в очите. Те бяха точно каквито ги

помнех, бузите също когато се усмихна, сякаш моята Дебора

се бе превърнала в призрак, в крехка и бледа фигура, която

обаче не бе изгубила красотата си.

Тя не понечи да ме докосне, но гледаше лицето ми така, сякаш го рисуваше. И тогава с порой от немощни и изпълнени

със състрадание думи аз и? разказах, че не съм знаел за

нещастието и?, дошъл съм тук сам, по дела на Таламаска и за

свой ужас съм разбрал, че тя е жената, за която се носи