Ан Райс - Ве

- Не го изпращай, Дебора!

Тя въздъхна с огромно разочарование и отчаяние.

- Моля те, умолявам те, направи каквото ти казах.

- Какво се случи със съпруга ти, Дебора?

Стори ми се, че няма намерение да отговори, но след малко

каза:

- Съпругът ми лежеше на смъртно легло, когато моят Лашър

дойде при мен и ми каза, че го е подмамил в гората и го е

накарал да падне от седлото. - <���Как можа да го сториш? -

попитах го аз. - Не съм те карала.> И тогава той отвърна: <���О, Дебора, само да можеше да видиш какво има в сърцето

му, както аз виждах, точно това щеше да ме накараш да

сторя>.

И тогава като че се сковах до мозъка на костите си, Стефан, и

те моля, когато преписвате този доклад за архивите ни, подчертайте горните думи. Защото кога сме чували за

подобно разбиране на най-потайните желания на човека от

един невидим демон? Или за подобна хитрост и глупост в

едно?

Сякаш това бе дух, пуснат от бутилка, който започва да

лудува и да създава хаос. Спомних си старите

предупреждения на Ромер. Спомних си и думите на Гертруд.

Но това бе по-лошо от всичко, което те си представяха.

- Да, точно така - каза ми тя тъжно, беше прочела мислите

ми. - Трябва да пишеш това на Шарлот. Подбери думите си

внимателно, в случай че писмото попадне в чужди ръце, но и?

пиши, пиши и? така, че да разбере напълно какво искаш да и?

кажеш!

- Дебора, обуздай това създание. Нека и? кажа да хвърли

смарагда в морето в памет на майка си.

- Твърде късно е, Петир. Всичко ще стане, както е тръгнало.

Ще изпратя моя Лашър при Шарлот, дори и да не беше дошъл

тази нощ да чуеш последната ми молба. Моят Лашър е по-

могъщ от всеки демон, който можеш да си представиш, и е

научил много.

- Научил - повторих аз изумен. - Как е научил, Дебора, след като е просто дух, а те си остават глупави и точно в това

е опасността - че когато изпълняват желанията ни, не могат

да разберат цялата им сложност и затова ни водят към гибелта

ни. Хиляди поверия го доказват. Нима не се случи тъкмо

това? Как можеш да кажеш, че той се е научил на нещо?

- Помисли добре върху това, което ще ти кажа, Петир. Казах, че моят Лашър е научил много и грешката му не дойде от

непоправимата му глупост, а точно заради фокусирането му

върху целта. Но обещай ми, заради онова, което се случи

между нас някога, че ще пишеш на моята любима дъщеря!

Трябва да го направиш заради мен.

- Е, добре - обявих аз, кършейки ръце от отчаяние. - Ще

го направя, но ще и? кажа също и всичко, което ми разказа

току-що.

- Е, добре, така е честно, мой свещенико, мой учен - каза тя

горчиво и се усмихна. - Сега върви, Петир. Не мога да

издържам повече присъствието ти. Пък и моят Лашър е до мен

и ще си поговорим, а утре, моля те, бъди някъде на закрито и

сигурно, щом видиш, че ръцете и краката ми бъдат

освободени и аз тръгна към вратите на църквата.

- Нека Бог е с теб, Дебора, само да можех да те отведа от

това място, само да можех някак: - И тук аз не издържах, Стефан. Изгубих напълно самообладание. - Дебора, ако ние с

твоя слуга Лашър можем да те измъкнем оттук, само ми кажи

и ще го направя!

Видях се как я изтръгвам от побеснялата тълпа и я отвеждам

далече от градските стени в гората.

Как ми се усмихна тя тогава, колко нежно и тъжно. Така ми се

бе усмихнала, когато се разделихме преди години.

- Това са фантазии, Петир. - Усмивката и? стана още по-

широка и тя изглеждаше почти безумна на светлината на

свещта, или не, бе по-скоро като ангел или луда светица.

Бялото и? лице бе красиво като самия пламък на свещта. -

Животът ми свърши, но аз съм пътувала надлъж и нашир от

тази малка килия. Сега върви. Върви и предай съобщението

ми на Шарлот, но само когато вече си в безопасност, далече

от този град.

Целунах ръцете и?. Бяха горили дланите и? при мъченията. По

тях имаше дълбоки струпеи и аз целунах и тях.

- Винаги съм те обичал - казах и?. Казах и други неща, много други неща, глупави и нежни, които няма да напиша

тук. Тя прие всичко това със съвършено покорство, знаеше

онова, което сам току-що бях разбрал: че съжалявам, задето

тогава не тръгнах с нея, че презирам и себе си, и работата си, и целия си живот.

Това ще отмине, Стефан. Знам го. Знаех го и тогава, само

преди часове, когато напуснах килията и?. Но то се случва

сега и аз съм като свети Хуан де ла Крус в неговата <���Тъмна

нощ на душата>. Бях лишен от всякаква утеха. И то защо?