Ан Райс - Ве

Защото я обичах, само заради това. Защото знам, че нейният

демон я бе унищожил, както бе унищожил и майка и?. Защото

всички предупреждения на Ромер, на Гертруд и останалите

мъдреци се сбъдваха.

Не можах да я оставя, без да я прегърна и целуна. Но когато

го направих, усетих агонията и? - агонията от изгарянията и

раните по цялото и? тяло, от разкъсаните от разпъването

мускули. А това беше моята прекрасна Дебора, тази

развалина, която се притискаше към мен. И аз се разридах

така внезапно, сякаш някой отключи нещо в мен.

- Съжалявам, любима - казах и?, защото се обвинявах за

сълзите си.

- Толкова е хубаво да те прегърна - прошепна тя и после ме

отблъсна. - Сега върви и помни какво ти казах.

Излязох оттам като безумец. Площадът беше пълен с хора, дошли да видят екзекуцията. Някои майсторяха пейки на

светлината на факли, а други спяха под одеяла до стените.

Заявих на стария свещеник, че изобщо не съм убеден, че тази

жена е вещица и искам да видя веднага инквизитора. Казвам

ти, Стефан, бях готов да обърна целия свят заради нея.

Но сега ще разбереш какво стана после.

Отидохме до замъка и там ни приеха. Онзи глупав свещеник

беше много доволен да е в компанията на важен човек и да

попадне на пира, на който не беше поканен. В това време аз

вече бях възвърнал самообладанието си и с помощта на

възможно най-властния си тон се обърнах на латински право

към инквизитора и старата графиня - смугла жена, с доста

испанска външност, която ме изслуша с изключително

търпение, вероятно заради маниера, с който говорех.

Инквизиторът, отец Ловие, хубав и добре охранен мъж, с

прекрасно поддържана брада и коса и блещукащи черни очи, явно изобщо не се усъмни, че съм важна личност, защото

започна да угодничи, като че бях от Ватикана, което не беше

невъзможно, и с всички сили се опитваше да ме успокои, когато заявих, че вероятно утре ще бъде изгорена невинна

жена.

- Никога не сте виждали такава вещица - каза графинята, която се изсмя грозно и гърлено и ми предложи вино.

После ме представи на графиня Дьо Шамилар, която седеше

до нея, и на останалите благородници, отседнали в замъка, за

да видят изгарянето.

Всеки мой въпрос, възражение или предположение, бе

посрещан със същата увереност от тази компания. За тях, битката бе вече спечелена. Оставаше само веселбата на

следващата сутрин.

Момчетата плачели в стаите си, наистина, но щяло да им

мине. И вече нямало защо да се страхуват от Дебора, защото

ако демонът и? бил достатъчно силен да я освободи, досега

щял да го е сторил. А не ставало ли така с всички вещици?

Щом ги оковат и дяволът веднага ги оставял на произвола на

собствената им съдба.

- Но тази жена не е направила признания - обявих аз, - а

съпругът и? е паднал от кон в гората, сам го е казал. Със

сигурност не може да се разчита на свидетелство на трескав и

умиращ човек!

Сякаш хвърлях сухи листа в лицата им, думите ми нямаха

никакъв ефект.

- Обичах сина си повече от всичко на света - каза старата

графиня, малките и? черни очички гледаха твърдо, устата и? бе

грозно изкривена. И тогава, сякаш сетила се, че тонът и? е

неподобаващ, тя каза с чудовищно лицемерие: - Горката

Дебора, нима не обичах и нея, нима не и? простих хиляди

неща?

- Така е, разбира се! - обяви Ловие също толкова лицемерно

и с превзет жест, тъй като вече беше пиян, дяволът му с

дявол.

- Не говоря за вещерството - каза старицата, изобщо

необезпокоена от маниера му. - Говоря за своята снаха и за

всичките и? слабости и тайни, за които този град не знае. Че

например Шарлот беше родена твърде скоро след женитбата, но синът ми бе така заслепен от тази жена и така обожаваше

момичето, бе така благодарен на Дебора за голямата и? зестра

и изобщо бе такъв глупак във всички отношения: - Трябва ли да говорим за това? - прошепна графиня Дьо

Шамилар, която като че трепереше. - Шарлот вече не е сред

нас.

- Тя ще бъде открита и изгорена като майка си - обяви

Ловие и всички наоколо закимаха.

После започнаха да говорят помежду си колко доволни ще са

след тези екзекуции и когато се опитвах да им задам някакъв

въпрос, те просто ми правеха жест да замълча, да пийна и да

не се тормозя.

Ужасен бе начинът, по който ме игнорираха, бяха като онези

същества от сънищата, които не могат да чуят виковете ни. И

все пак аз настоявах, че нямат никакво доказателство Дебора