Ан Райс - Ве

- Това е старо правило, Дебора, познато сред всички

вълшебници и сред хората, които се обръщат към невидими

сили. Онзи, който дръзне да използва невидими сили за зло, не може да не си навлече погибел.

- Но защо облагата да е нещо лошо, Петир? - каза тя, сякаш

бяхме на една възраст. - Само помисли какво говориш! Щом

няма богатство, няма и зло? Кому вредя с онова, което моят

дявол носи? Пък и всички в къщата на Роелант се възползват

от него.

- В това, което вършиш, се крият опасности, Дебора! Това

нещо става все по-силно с всяка дума, изречена за него: Тя ми направи знак да замълча. Отново се отнасяше с

презрение към мен. Настоя да взема камъните. Каза ми грубо, че съм глупак, защото не зная как да използвам силите си, и

после ми благодари, че съм я довел в този перфектен за

вещици град, и се засмя доста зловещо.

- Дебора, ние не вярваме в Сатаната - отново казах аз. -

Но вярваме в злото, а злото е онова, което руши човешкия

род. Моля те, внимавай с този дух. Не вярвай, когато ти

говори за себе си и за намеренията си. Защото никой не знае

какво всъщност представляват тези създания.

- Спри, Петир, ядосваш ме. Какво те кара да мислиш, че този

дух ми казва нещо? Аз му говоря! Провери в демонологиите, Петир, в старите книги на бесните духовници, които наистина

вярват в дяволи, в тях се съдържат доста по-истинни указания

как да се контролират тези невидими създания, отколкото ти

си мислиш. Видях ги във вашата библиотека. Познах тази

дума на латински - демонология, защото съм виждала такива

книги и преди.

Те бяха пълни с истини, но и с лъжи, и и? го казах. Разделих

се с нея тъжен. Отново се опита да ми пробута камъните, но

аз отказах. Тя обаче ги пъхна в джоба ми и докосна с

горещите си устни бузата ми. Излязох от къщата.

След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в

ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със

съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И

тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са

платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако

ми потрябват.

Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.

Но странното беше, че много често, и то на странни места, я

виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа

отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай

къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се

отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.

Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва.

Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и

миех като малко дете - и все пак не претендирам, че съм

мислел за нея като за дете - внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си

кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.

О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер

каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме

предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще

излиза от контрола и?.

Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с

прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под

неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща

дори след като той си отиде.

Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и

Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки

всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше

отворена по всяко време за писатели, поети, учени и

художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха

така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя

беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в

Гилдията на свети Лука.

Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но

често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се

по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца

на горния етаж - сянка зад стъклото. Понякога виждах само

мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори

отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.

Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.

- Мисли си, че знае повече от нас - каза той тъжно. - Но

не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така

става - магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна