Ан Райс - Ве

ще видите графиня Дьо Шамилар от Каркасон на трибуната за

зрители пред затвора. Но, моля ви, не сте го чули от мен.

Пак замълчах, но потънах в още по-дълбоко отчаяние.

- Не можете да си представите каква власт има дяволът над

тази вещица - продължи той.

- Моля ви, осветлете ме.

- Дори след като я разпъваха жестоко на масата за мъчения и

смачкаха краката и? в металните ботуши, след като гориха

стъпалата и? с желязо, тя не призна нищо, само викаше майка

си и крещеше: <���Роелант, Роелант>, а после и <���Петир>.

Сигурно това са имената на нейните демони, тъй като сред

приближените и? няма такива хора. Тогава с помощта на тези

демони тя изпадна в унес и не изпитваше вече и най-слабата

болка.

Не можех да слушам повече!

- Може ли да я видя? - попитах. - Много е важно да се

срещна с нея, за да я разпитам. - И тук извадих своята

дебела книга с научни наблюдения на латински, който този

старец едва четеше, и задърдорих за процесите, на които съм

бил свидетел в Брамберг, и за тъмниците за вещици, където

били измъчвани със стотици, и много други неща, които го

впечатлиха достатъчно силно.

- Ще ви заведа при нея - каза той накрая, - но ви

предупреждавам, че може да е изключително опасно. Когато я

видите, ще разберете.

- Какво имате предвид? - поинтересувах се, докато той ме

водеше надолу по стълбите на светлината на една свещица.

- Защото тя още е красива! Ето колко я обича дяволът. Ето

защо я наричат негова невеста.

После ме поведе по един тунел, който продължаваше под нефа

на катедралата, където римляните бяха заравяли своите

мъртви в древността и през който стигнахме до затвора от

другата страна. Изкачихме една вита стълба до последния

етаж, където графинята бе заключена зад толкова дебела

врата, че тъмничарите едва я отвориха. Като държеше високо

свещта, свещеникът се насочи към дъното на дълбоката килия.

През решетките проникваше съвсем слаба светлина.

Останалата идваше от свещта. И тогава я видях на сламеника

- с бръсната глава, слаба, сгърчена, в разпокъсана роба от

грубо платно, но все пак чиста и искряща като лилия, както я

бяха описали нейните поклонници. Бяха обръснали дори

веждите и? и перфектната форма на голата и? глава и пълната

липса на коса придаваха на очите и? и на цялото и? изражение

някакво неземно сияние, когато тя вдигна поглед и ни огледа, един по един, внимателно, с едва доловимо и някак

безразлично кимване.

Такова лице човек очаква да види под ореол, Стефан. Ти също

си го виждал, нарисувано с маслени бои на платно, както ще

ти припомня след малко.

Тя дори не помръдна, само ни кимна спокойно и мълчаливо.

Бе свила колене към гърдите си и ги обгръщаше с ръце, сякаш

и? беше студено.

Сигурно си мислиш, Стефан, че след като аз познавам тази

жена, е имало голяма вероятност тя също да ме познае, да ми

каже нещо, да започне да ме умолява или дори да ме

проклина, което щеше да постави самоличността ми под

въпрос, но истината ти казвам, в бързината дори не помислих

за това.

Но нека прекъсна разказа си за тази злощастна нощ и да ти

разкажа цялата история, преди да продължа с онова, което

щеше да се случи тук.

Първо обаче излез от стаята, слез по стълбището в главната

зала на метрополията и се вгледай в портрета на тъмнокосата

жена, нарисуван от Рембранд ван Рейн. Картината виси точно

в подножието на стълбите. Това е моята Дебора Мейфеър, Стефан. Това е жената, сега лишена от дългата си тъмна коса, която, докато пиша това, седи разтреперана в затвора от

другата страна на площада.

Сега съм в стаята си в хана, скоро след срещата си с нея.

Имам много свещи, както вече ти казах, твърде много вино и

огън, който да разсейва студа. Седя на масата пред прозореца

и ще ти напиша цялата история с обичайния ни шифър.

Защото минаха двайсет и пет години, откакто срещнах за

първи път тази жена. Тогава бях млад мъж на осемнайсет

години, а тя беше едва на дванайсет.

Беше преди ти да постъпиш в Таламаска, Стефан, а аз бях

постъпил в ордена преди шест години като сираче. Тогава

кладите на вещици като че горяха от единия до другия край

на Европа и затова бях отделен от проучванията си, за да

придружа Юниус Паулус Кепелмайстер, нашият стар

вещеролог, на пътуване из континента, и той тъкмо бе

започнал да ме посвещава в немногобройните си несъвършени