Ан Райс - Ве

си.

- По-добре ли сте, господин Къри? - попита. Имаше един от

онези изразителни английски гласове, които сякаш придаваха ново

значение и на най-простите думи и те караха да си мислиш, че досега

никой не ги е произнасял правилно. Очите му бяха малки и искрящо

сини.

- Кой сте вие? - попита Майкъл. Англичанинът се приближи и

протегна ръка. Майкъл не я пое, макар че не му се искаше да е толкова

груб с човек, който изглежда така приятелски настроен, искрен и дори

мил. Отпи още веднъж от бирата.

- Казвам се Аарън Лайтнър - каза англичанинът. - Дойдох от

Лондон да се срещна с вас. - Съобщи го някак меко, ненатрапчиво. -

Защото искам да поговорим, господин Къри - продължи мъжът

внимателно, почти почтително. - Искам го толкова много, че съм

готов да изтърпя всякакви неудобства и безпокойства. Затова и

рискувах да си спечеля вашия гняв. Много съжалявам за това, наистина. Исках само да ви помогна, да ви доведа тук и позволете ми

да отбележа, че вие бяхте напълно отзивчив.

- Нима? - Майкъл усети, че се наежва. И все пак този тип бе

същински чаровник, трябваше да му го признае. Но още един поглед

към папките, пръснати по масата, върна гнева му. За петдесет долара, а

може би и по-малко, шофьорът на таксито щеше да му помогне и освен

това сега нямаше да кисне тук.

- Съвсем вярно - каза Лайтнър тихо, някак кротко. - И вероятно

аз трябваше да се оттегля в собствения си апартамент горе, но не бях

сигурен дали не сте болен и, честно казано, се безпокоях.

Майкъл не отвърна нищо. Беше съвсем наясно, че човекът току-що

бе прочел мислите му.

- Е, определено привлякохте вниманието ми с този малък трик -

каза той. И си помисли: <���Можеш ли да го направиш отново?>.

- Да, ако желаете - каза англичанинът. - Човек с вашия тип

мислене, за нещастие, може твърде лесно да бъде прочетен. Вашата

повишена сензитивност работи и в двете посоки, опасявам се. Но аз

мога да ви покажа как да криете мислите си, как да издигате параван

пред тях, ако пожелаете. От друга страна, това едва ли ще е нужно, защото наоколо няма много хора като мен.

Майкъл се усмихна въпреки волята си. Всичко това бе изречено с

такава любезна смиреност, че той бе абсолютно победен и определено

разколебан. Човекът изглеждаше напълно честен. Всъщност

единственото емоционално впечатление, което получаваше от него, беше за доброта и това донякъде го изненадваше.

Мина покрай пианото към завесите на цветя и дръпна въжето.

Мразеше да стои на изкуствено осветление сутрин. Отново се

почувства щастлив, щом видя Сейнт Чарлз авеню, широките ивици

трева, трамвайните релси и прашния листак на дъбовете. Не бе

запомнил, че листата на дъбовете са толкова тъмнозелени. Сякаш

всичко, което виждаше, бе някак изключително ярко. И когато трамваят

мина под него, клатушкайки се бавно към горната част на града с

познатия, неповторим рев, вълнението отново го завладя. Колко

приспивно, колко прекрасно познато бе всичко тук.

Трябваше да излезе, да отиде отново до къщата на Първа улица, но

усещаше, че англичанинът го гледа. И отново не долови нищо друго, освен честност и доброта.

- Добре, наистина ме заинтригувахте - каза Майкъл и се обърна.

- И съм ви благодарен. Но всичко това не ми харесва. Наистина. Така

че да оставим настрана интереса и благодарността, давам ви двайсет

минути да ми обясните кой сте, защо сте тук и за какво е всичко това.

- Седна на кадифеното канапе срещу мъжа и отрупаната с листове

маса и изгаси лампата. - О, и благодаря за бирата. Наистина ми дойде

добре.

- Има още в хладилника в кухнята - каза англичанинът, невъзмутимо любезен.

- Много мило - отвърна Майкъл. Чувстваше се удобно в тази

стая. Не си я спомняше много добре от детството, но му допадаше -

тъмните тапети на стените, с меките тапицирани мебели и ниските

месингови лампи.

Мъжът се настани до масата и се обърна към него. Чак сега

Майкъл забеляза малката бутилка бренди и чашата. Видя и сакото на

мъжа на облегалката на другия стол. Едно куфарче, онова, което бе

видял на летището, бе изправено до стола.

- Желаете ли малко коняк? - попита мъжът.

- Не. Защо сте наели апартамент тук? Какво става?

- Господин Къри, аз принадлежа към една стара организация.

Нарича се Таламаска. Чували ли сте това име?

Майкъл се замисли за миг и отвърна:

- Не съм.

- Историята и? датира още от единайсети век. Всъщност дори