Ан Райс - Ве

Отново огледа голите дъски. Втренчи се в мрака, в диамантената

вода и далечните успокояващи светлини на Сосалито от другата страна

на залива.

Тръгна бързо към кухнята, остави пистолета и взе телефона.

- Искам да се свържа с хотел <���Пончартрейн> в Ню Орлиънс, моля

- каза тя, гласът и? трепереше. Единственото, което можеше да

направи сега, за да се успокои, докато чакаше, беше да се ослушва, да

се увери в онова, което вече знаеше - че е съвсем сама.

Нямаше смисъл да проверява бравите и резетата. Нямаше смисъл

да наднича в шкафове, ниши и всички ъгълчета. Нямаше никакъв

смисъл.

Беше почти обезумяла, когато и? отговориха от хотела.

- Трябва да говоря с Майкъл Къри - каза тя. - Трябва да е

пристигнал тази нощ - добави. - Не, няма значение, че в Ню Орлиънс

е пет и двайсет. Моля, звъннете му.

Като че ли стоя цяла вечност там сама, твърде потресена, за да се

замисли колко е егоистично да буди Майкъл в този час. Тогава

операторът отново се обади:

- Съжалявам, но господин Къри не отговаря.

- Опитайте отново. Изпратете някой в стаята му. Трябва да говоря

с него.

Накрая, когато те отказаха да го събудят и разбира се, да влязат в

апартамента му без разрешение - за което не можеше да ги вини - тя

остави спешно съобщение, затвори телефона, отпусна се върху

камината и се опита да помисли.

Беше сигурна какво е видяла, абсолютно сигурна. Привидение на

пристана, гледаше я, изучаваше я! Някакво същество, което можеше да

се появява и изчезва, когато си поиска. И все пак беше видяла някакви

отблясъци по краищата на яката му; защо в косата му имаше капчици

влага? Защо стъклото бе топло на допир? Чудеше се дали това нещо бе

материално, когато е видимо, и дали тази материя се е разтворила, когато то <���изчезна>.

Всъщност умът и? отново прибягна към науката - тя знаеше, че

това е силата и? - но все пак не успя да преодолее паниката, ужасното

чувство на безпомощност, което я бе завладяло и още не искаше да си

отиде, което я караше да се страхува в собствения си дом, където

никога не се бе страхувала от нищо.

А дали вятърът и дъждът бяха част от това, зачуди се. Със

сигурност не си ги беше въобразила. И най-вече, защо това същество се

бе явило точно на нея?

- Майкъл - прошепна Роуан. Името се отрони от устните и? като

молитва. После се изсмя тихичко. - Май и аз ги видях.

Стана и започна бавно да обикаля къщата с равномерна крачка, като святкаше всички лампи.

- Е, добре - каза тя спокойно. - Ако се върнеш, искам да е

съвсем светло. Боже, нима не е абсурд? Нещо, което може да

развълнува водите на залива Ричардсън, съвсем лесно ще завърти и

един ключ за осветлението.

Но тя искаше да е светло. Беше изплашена. Отиде в спалнята, заключи вратата след себе си, заключи и вратата на дрешника, а после

и вратата на банята, и легна, като натрупа възглавниците под главата

си и остави пистолета наблизо.

Запали цигара, въпреки че мразеше да пуши в леглото, и изключи

миниатюрните червени светлинки на алармата за дим.

<���Призрак беше>, помисли. <���Представете си само, видях призрак.

Никога не съм вярвала в тях, но видях призрак. Няма какво друго да е.

Няма какво друго. Но защо ще се явява на мен?> И пред очите и? отново

изникна умолителното му изражение и цялото преживяване се върна

при нея с ужасна яснота.

Изведнъж се почувства много нещастна, че не може да се свърже с

Майкъл, защото Майкъл беше единственият човек на този свят, който

може би щеше да повярва на случилото се и единственият, на когото тя

можеше да се довери.

Всъщност беше развълнувана; странно, но се чувстваше също

както в нощта, когато бе спасила живота му. Случи ми се нещо ужасно

и страховито. Искаше да го сподели с някого. Лежеше с широко

отворени, втренчени в ярката жълта лампа на спалнята очи и мислеше: <���Защо се яви на мен?>.

Толкова странен бе начинът, по който създанието бе прекосило

пристана и се бе вгледало в нея през стъклото.

- Като че аз бях странната.

Вълнението и? не угасваше, но изгревът на слънцето и? донесе

огромно облекчение. Рано или късно Майкъл щеше да се събуди от

пиянския си сън. Щеше да види, че лампичката за съобщения на

телефона му свети, и със сигурност щеше да се обади.

- Ето, отново искам нещо от него, обаждам му се, без да знам

какво става там, нуждая се от него:

Тя се унесе, в топлата сладка сигурност на слънчевата светлина, която се изливаше през стъклото, сгушена в топлите възглавници, увита в завивката от съшити шарени парчета плат. Мислеше за него, за