Ан Райс - Ве

от най-добрите сестри на смяна; на единия стажант му призлява; другият изглежда много развълнуван от случващото се; анестезиологът

не и? беше любимец, но го биваше. Доктор Симънс вече бе свършил

доста добра работа.

А ето го и пациентът, анонимния пациент, повдигнат до нещо като

седнало положение, с наведена глава и отворен череп. Лицето и

крайниците му бяха напълно скрити под множество слоеве зелена

памучна тъкан, освен двата голи, безпомощни крака.

Тя тръгна към главата на масата, към отпуснатото тяло, като кимна

на думите на анестезиолога. После натисна с десния си крак педала, който настройваше огромния двоен хирургически микроскоп, фокусира

го върху открития мозък, чиято тъкан бе разделена от блестящи

метални щипки.

- Боже, що за ужасна бъркотия - прошепна.

Тих, деликатен смях.

- Тя знаеше, че ще дойдете, доктор Мейфеър - обади се по-

възрастната от сестрите, - затова каза на мъжа си да продължава и да

я халоса още веднъж с брадвата.

Роуан се усмихна зад маската, очите и? се присвиха.

- Какво мислите, доктор Симънс? - попита. - Можем ли да

изчистим всичката тази кръв оттук, без да изсмучем твърде много от

мозъка на дамата?

И пет часа изобщо не помисли за Майкъл.

Беше два часът, когато се прибра. Къщата бе мрачна и студена, каквато и очакваше да бъде, но за първи път не мислеше за Ели. Не

мислеше с болка и смущение за Греъм.

На секретаря нямаше съобщение от Майкъл. Това я разочарова, но

не я изненада. Виждаше го съвсем ясно как се клатушка пиян на

слизане от самолета. В Ню Орлиънс беше пет часът. Не можеше да се

обади в хотел <���Пончартрейн>.

<���Най-добре беше да не мисли много за това сега>, реши тя, когато

отново се запъти към леглото.

Най-добре да не мисли за документа в сейфа, който и? забраняваше

да се върне в Ню Орлиънс.

Най-добре да не мисли, че може да хване самолета и да иде при

него. Най-добре да не мисли за Ендрю Слатъри, нейния колега, който

все още не беше нает в Станфорд и със сигурност щеше да я замести в

Университетската за няколко седмици. Защо, по дяволите, бе попитала

Ларк за Слатъри тази вечер? Беше му се обадила точно след полунощ

специално да го попита дали Слатъри си е намерил работа. Нещо

ставаше в трескавия и? малък мозък.

Беше три часът, когато отново отвори очи. В къщата имаше някой.

Не знаеше дали я беше събудил звук, или вибрация, знаеше само, че

там има някой. Цифрите на електронния часовник бяха единствената

светлинка, освен далечното сияние на града. Силен напор на вятъра

удари внезапно прозорците и донесе порой от искрящи пръски.

Тя осъзна, че къщата се движи силно на пилоните си. Чу се тихо

потракване на стъкло.

Стана възможно най-тихо от леглото, извади трийсет и

осемкалибровия си пистолет от чекмеджето на тоалетката, запъна

ударника и заслиза по стълбата. Държеше пистолета с две ръце, както

Чеиз, нейният приятел полицай, я бе научил. Беше се упражнявала и

знаеше как да го използва. Не беше толкова изплашена, колкото

ядосана, много ядосана и нащрек.

Не чу никакви стъпки. Само вятърът виеше далече в комина и

караше дебелите стъклени стени да стенат тихо.

Виждаше дневната точно под себе си, обляна в обичайното синкаво

лунно сияние. Още един залп от пръски удари прозорците. Чу и

<���Сладката Кристин> да се удря с тъп тътен в гумите, закрепени по

дължината на северния пристан.

Слезе тихо, стъпало по стъпало, очите и? обхождаха празните стаи

при всяка извивка на стълбата, докато не стигна до пода. Оттук можеше

да види всяка част от къщата, освен банята зад себе си. Но навсякъде

зърна само празнота и <���Сладката Кристин>, която се полюляваше

тромаво. После тръгна предпазливо към вратата на банята.

Малкото помещение беше празно. Нищо не беше докоснато.

Чашата от кафе на Майкъл още стоеше на плота на тоалетката. Усети

аромата на одеколона му.

Като погледна отново към предните стаи, тя се облегна на рамката

на вратата. Яростта на вятъра, който удряше по стъклените стени, я

тревожеше. Беше го чувала и преди, но преди много време. И само

веднъж бе толкова силен, че да счупи стъклото. Но такава буря никога

не бе настъпвала през август. Беше си зимно явление, придружено от

пороен дъжд, който наводняваше хълмовете на Марин Каунти и

заливаше улиците с кал, а понякога и подронваше основите на къщите.