Ан Райс - Ве

се изсмя тихичко на себе си, после отпи от кафето. <���Дикенс и Вивалди

- прошепна. - О, Майкъл, моля те, върни се при мен. Върни се

скоро.> Той беше дар от морето.

Но какво, за бога, щеше да се случи с него, дори и да се върнеше

още сега? Тази фиксидея за виденията, къщата и предназначението го

унищожаваше. И освен това Роуан имаше неясното усещане, че той

няма да се върне.

Сега, докато седеше полузаспала под ясното следобедно слънце, тя

ни най-малко не се съмняваше, че в момента Майкъл е пиян и че ще се

напие още повече, преди дори да е стигнал онази мистериозна къща. За

него щеше да е много по-добре, ако го беше придружила, за да се

грижи за него, да се опитва да го успокоява при сътресенията по време

на пътуването.

Сега и? хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти -

веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата

охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.

Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не

знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.

А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и

нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не

се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност - тяхната

особеност - я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че

наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението

му за злото. Той разбираше повече доброто.

Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, и? бе задал онзи

странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?

Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката и?, защото тя

мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да

сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за

което тя нямаше и представа?

Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече

установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът и? по него е

станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.

Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви

с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак

не се бе случвало от много години.

Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад

към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има

дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе

искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с

всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи

седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше

да е наред.

Когато излезе от банята, толкова и? се спеше, че едва осъзнаваше

какво върши. Откри ризата на Майкъл захвърлена на леглото, онази, която бе свалил през нощта. Синя работна риза, но колосана и

изгладена като официална. Това и? хареса. Сгъна я грижливо и легна, като я притискаше в ръцете си - сякаш беше дете, гушнало любимото

си одеялце или плюшена играчка.

Спа шест часа.

Когато се събуди, знаеше, че вече не може да остане сама в тази

къща. Като че Майкъл бе оставил топлия си отпечатък върху всичко.

Чуваше тембъра на гласа му, смеха му, виждаше огромните му сини

очи, които се взират сериозно в нея през очилата с рогови рамки, усещаше облечените му в ръкавици пръсти да докосват зърната и?, бузата и?.

Беше твърде рано да очаква да се обади и сега къщата изглеждаше

още по-празна след присъствието на неговата топлина.

Веднага се обади в болницата. Разбира се, имаха нужда от нея. Все

пак беше събота вечер в Сан Франциско. Спешното на Общинската

болница бе вече препълнено. Жертви прииждаха в центъра по

травматология на Университетската от някаква верижна катастрофа на

Магистрала 101, а в Мисионерската имаше няколко простреляни.

Още щом пристигна, в хирургията я чакаше пациент, интубиран и

анестезиран - жертва на опит за убийство с брадва, който беше

изгубил много кръв. Стажантът бързо четеше анамнезата, докато Роуан

си миеше ръцете. Доктор Симънс вече бе отворил черепа. Още щом

влезе в леденостудената операционна, Роуан видя, че той я посреща с

облекчение.

Огледа добре присъстващите, докато протягаше ръце да и? облекат

стерилната зелена престилка и да и? сложат латексовите ръкавици. Две