Ан Райс - Ве

нея: Не, не можеше да става дума за истински портал. Той отново

отвори очи и пак ги затвори. Усети, че се взира сякаш в транс в

прозорците на северната стая на втория етаж и тогава, с внезапна

тревога, видя зловещо сияние на огън.

Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само

свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо

човекът в къщата си свети така.

Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше

да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и

отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият

северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се

движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети

на цветя в горния ъгъл на стената.

Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му

и се пенеше в канавката. <���Пиян съм>, помисли си той. <���Прекалено пиян

съм. Ти си идиот, Майкъл.> Но това нямаше значение. Напротив, така

се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и

неравни стъпки и се озова пред портата.

Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в

праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите

бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата.

Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през

металната ограда. Беше лесно да я прескочи.

- Хей, приятел!

Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до

него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се

губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден

горски трол.

- Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?

- Не живея тук - отвърна Майкъл. - Нямам ключ. - И внезапно

се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян.

Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната

къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.

- Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза <���Пончартрейн>?

Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.

- Не още - каза Майкъл, - само минутка. - Обърна се и тръгна

надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не

беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към

страничния двор.

Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им

восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той

помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и

без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори

старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на

преплетените увивни растения.

<���И точно тук стоеше онзи мъж>, помисли си той, когато успя да

различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над

стената на съседната къща.

- Къде си? - прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над

него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните и?

сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно

от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на

камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през

оградата и взе едно от тях - червено и прекършено. Говореше ли му

нещо таксиметровият шофьор?

- Всичко е наред, приятел - каза Майкъл, вгледан в цветчето в

ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал

проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И

отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше

само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и

когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се

извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите и? се

отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше

като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и

напрегнатост. После мъжът протегна ръка - бяло петно в тъмното.

Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала

инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в

избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.

Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата

фигура.

- Боже, помогни ми - прошепна Майкъл. Сърцето му биеше

силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го

дръпна за ръката.