Ан Райс - Ве

без тях. По-добри са от валиум и водка, кълна се.

Тя се усмихна, най-прелестната усмивка на света, а после се

разсмя.

- Вивалди и Дикенс - прошепна тя. - Само си представете.

Той сви рамене.

- Всички си имаме слабости. Боже, как може да си тръгвам? Луд

ли съм?

- Ако не ми се обадиш довечера:

- Ще ти се обадя, дори по-скоро, отколкото можеш да си

представиш.

- Таксито е тук.

Той също бе чул клаксона.

Прегърна я, целуна я, притисна я към себе си. И за миг като че не

можеше да се отлепи от нея. Помисли си за онова, което бе казала, че

те са причинили инцидента, че те са причинили амнезията, и някакъв

мрачен хлад плъзна из него, нещо много подобно на истински страх.

Ами ако просто забравеше за тях, завинаги, ами ако просто останеше

тук с нея? Наистина беше възможност, беше избор.

- Мисля, че те обичам, Роуан Мейфеър - прошепна той.

- Да, Майкъл Къри. Мисля, че нещо подобно се случва и с двама

ни.

Тя го дари с още една от нейните меки, искрящи усмивки и той

видя в очите и? цялата сила, която му бе въздействала така

съблазнително през последните няколко часа, но и цялата нежност и

тъга.

По пътя към летището слуша Вивалди със затворени очи, но това

не му помогна. Мислеше за Ню Орлиънс, а после за нея; махалото се

люлееше напред-назад. Беше му казала нещо толкова просто, но как го

бе разтърсило. Сякаш всички тези седмици се бе приближавал до

идеята за някакъв прекрасен мотив и цел, която служи на някаква

висша полза, но тогава тя му бе задала няколко прости и логични

въпроса и вярата му се бе разпаднала.

И все пак не вярваше, че инцидентът е бил причинен от някого.

Вълната просто го бе повалила от скалата и той бе отишъл някъде, в

селение, посещавано и от други, и бе открил онези същества, те също

го бяха открили. Но те не можеха да нараняват хората, за да ги

манипулират, сякаш са кукли на конци!

Тогава как ще обясниш спасението си, човече? Как ще обясниш

нейното идване, сама на онази лодка, точно преди да мръкне, точно на

онова място в морето?

Господи, отново започваше да полудява. Единственото, за което

можеше да мисли, бе, че иска да е пак с нея, че иска да удари една

голяма глътка бърбън с лед.

Чак когато вече чакаше да се качи на самолета, му хрумна нещо, нещо, за което изобщо не се бе сетил.

През последните няколко часа бе спал с нея три пъти без никакви

предпазни мерки. Дори не беше помислил за презервативите, които

винаги носеше в портфейла си. Дори не я бе питал за това. Всъщност за

всичките тези години това бе първият път, когато позволяваше подобно

нещо да му се изплъзне.

Е, за бога, та тя все пак беше лекар. Сигурно се е погрижила. Но

може би трябваше да и? се обади. Нямаше да навреди да чуе гласа и?.

Затвори <���Дейвид Копърфийлд> и започна да търси телефон.

Тогава отново видя мъжа - онзи англичанин с бялата коса и

костюма от туид. Само на няколко редици от неговото място, с

куфарчето си, с чадър и със сгънат вестник в ръка.

О, не, въздъхна Майкъл и отново седна на мястото си. Само това

ми трябваше, да налетя на него.

Извикаха пътниците за неговия самолет. Майкъл с тревога видя, че

англичанинът става, събира си нещата и тръгва към изхода.

Но след няколко секунди възрастният джентълмен дори не

погледна към Майкъл, когато той мина покрай него и седна на мястото

си до прозореца в дъното на първа класа. Англичанинът вече бе

отворил куфарчето си и пишеше нещо доста бързо в голям, подвързан с

кожа бележник.

Майкъл си поръча бърбън и леденостудена бира, преди самолетът

да излети. Когато кацнаха в Далас за четирийсетминутен престой, беше

вече на шестата бира и седмата глава от <���Дейвид Копърфийлд>, и дори

не си спомняше за англичанина.

Седем

Накара таксиметровия шофьор да спре по пътя, за да си вземе още

един стек от шест бири. Вече ликуваше от топлия летен въздух. Сега

завиваха от автострадата и слизаха към познатата и незабравима

мръсотия на долната част на Сейнт Чарлз авеню. Имаше чувството, че

ще заплаче при гледката на чернокорите дъбове с тъмните им корони и

на дългите тесни трамваи по Сейнт Чарлз, точно каквито ги помнеше

ръмжащи и дрънчащи по дългите релси.

Дори тук, сред грозните будки за хамбургери и западнали дървени

барове, сред новите жилищни сгради, които се извисяваха над фасадите

на магазините и изоставените газови станции, това си беше неговият