Ан Райс - Ве

теб. Беше наистина уплашен от сълзите, които всеки миг щяха да

облеят лицето му.

Таксиметровият шофьор отново заговори. Всъщност изобщо не бе

млъквал. Сега дърдореше за Църквата на изкуплението и как е било

едно време, как всичко отивало към провал. Да, Майкъл искаше да види

старата църква.

- Бях иподякон в нея - каза той.

Но това нямаше значение, то можеше да почака. Защото, като

вдигна очи, Майкъл видя къщата.

Видя дългите и тъмни странични стени да се простират настрани

от ъгъла; видя незабравимата метална ограда с ковани рози; видя

дъбовете пазачи, прострели огромните си клони като мощни закрилящи

ръце.

- Ето я - каза той и гласът му неусетно изгуби силата си и

премина в шепот. - Завий надясно и спри там. - После взе бирата и

излезе от колата. Стигна до ъгъла и застана диагонално срещу къщата.

Сякаш целият свят притихна. Сега се чуваха и цикадите - дълбоко

жужене, което се надигаше сякаш отвсякъде и което караше самите

сенки да изглеждат живи. И тогава чу още един, напълно забравен звук

- пронизителният писък на птици.

<���Горски звуци>, помисли той, докато се взираше в

притъмняващите и запуснати веранди, сега покрити от булото на

ранния здрач; нито светлинка не потрепваше иззад високите прозорци и

множеството дървени капаци.

Небето сияеше и искреше над покрива, меко и опъстрено във

виолетово и златно. То се разкриваше беззвездно и красиво зад

далечната колона на високата втора веранда и под подпорния корниз, бугенвилията се спускаше буйно от покрива. Дори в мрака Майкъл

виждаше пурпурните и? цветове. Можеше да проследи и розите по

желязната ограда. Виждаше капителите на колоните, странна

италианска смесица от дорийски стил при страничните колони, йонийски при тези при входа и коринтски при горните.

Той изпусна дълга печална въздишка. Отново изпитваше онова

неизразимо щастие, но сега то бе премесено и с непонятна тъга.

<���Всички тези дълги години>, помисли си дори насред радостта.

Споменът му се беше променил само в един аспект. Къщата беше по-

голяма, много по-голяма, отколкото я помнеше. Всички тези стари

места бяха по-големи; самият мащаб на всичко тук за миг му се стори

почти невъобразим.

И все пак присъстваше онова усещане за живителна, пулсираща

близост спрямо всичко - меката избуяла зеленина зад ръждясалата

метална ограда, която се смесваше с мрака, песента на цикадите, гъстите сенки под дъбовете.

- Рай - прошепна Майкъл. Вдигна поглед към фините зелени

вейки, които покриваха клоните на дъбовете, и сълзите преляха от

очите му. Споменът за виденията беше опасно близо. Докосваше го

като с тъмни криле. Да, къщата, Майкъл.

Той стоеше като закован, бирата студенееше в дланта на

облечената му в ръкавица ръка. Какво му говореше жената с тъмната

коса?

Със сигурност знаеше само, че здрачът пееше. Жегата пееше.

Остави погледа си да се зарее към другите къщи наоколо, нищо, нищо, освен може би стелещата се хармония на огради, колони и тухлени

зидарии, дори мънички неукрепнали миртови дървета, които се бореха

за живот по ивиците кадифена зеленина. В душата му нахлу топъл

покой и за секунда споменът за виденията и тяхната ужасна заръка му

се изплъзна. Посегна назад, назад към детството си, не за да открие

спомен, а връзка. Моментът се разтегли, премина извън обсега на всяка

мисъл, извън обсега на всички безпомощни и неадекватни думи.

Небето притъмняваше. Все още беше с цвета на аметист, сякаш се

бореше с нощта чрез тлеещ, но неуморен огън. И все пак светлината си

отиваше. И когато изви леко глава, за да погледне надолу по улицата, в

посока към реката, Майкъл видя, че там небето е чисто злато.

Дълбоко, дълбоко в него бяха спомените, спомени за момче, което

тръгва по тази улица от претъпканите малки къщички близо до реката, за момче, което стои на същото това място всяка привечер. Но

настоящето продължаваше да затъмнява всичко и той не направи

усилие да си припомни, защото не искаше да прекъсва тихия прилив на

усещания от всичко наоколо, този момент на чист покой.

И едва сега, когато пак извърна бавно поглед, изпълнен с любов, към самата къща, към дълбокия и? портал с формата на огромна

ключалка, споменът за виденията отново се върна. Портал. Да, те му

бяха казали за този портал! Но не ставаше дума буквално за портал. И

все пак гледката на огромната ключалка и сенчестия вестибюл зад