Ан Райс - Ве

стар, злачен и нежно красив град. Обичаше дори плевелите, които

избуяваха в пукнатините. Тревата растеше тучна и зелена на бозавия

фон. Миртовите дървета бяха покрити с пухкави бели цветове.

Майкъл видя и розови миртови дървета, а после и лилави, и

червени като вътрешността на диня.

- Боже, погледни! - каза той на шофьора, който не спираше да

говори за престъпленията и нещастията тук. - Небето е виолетово, точно каквото го помня. По дяволите, толкова години си мислех, че съм

си въобразил всичко това, мислех си, че просто съм го оцветил с

моливи в паметта си, представяш ли си.

Имаше чувството, че ще заплаче. През цялото време бе прегръщал

Роуан, докато тя плачеше, а самият той не бе проронил и сълза. Но сега

му идеше да се разреве, о, как искаше тя да е тук.

Шофьорът се засмя.

- О, да, небето си е лилаво, може и така да се каже.

- Точно такова си е - рече Майкъл. - Ти си роден някъде между

Мегазин и реката, нали? Този глас ми е познат.

- Ама какво говориш бе, момче, я си гледай твоя глас - подразни

го шофьорът. - Роден съм на <���Вашингтон> и <���Сейнт Томас> за твое

сведение, най-малкият съм от девет деца. Вече няма такива големи

семейства. - Таксито сега пълзеше по булеварда, мекият влажен

августовски бриз нахлуваше през отворените прозорци. Уличните

лампи току-що бяха светнали.

Майкъл затвори очи. Дори безкрайната филипика на таксиметровия

шофьор беше като музика за него. Но за тази ароматна и обгръщаща

топлина той бе жадувал от дъното на душата си. Имаше ли друго място

на света, където въздухът има толкова живо присъствие, където бризът

те целува и те гали, където небето пулсира и е живо? О, господи, студът вече го нямаше!

- Казвам ти, никой няма право да бъде толкова щастлив, колкото

мен - каза Майкъл. - Никой. Погледни само дърветата - каза той и

отвори очи, за да се вгледа в черните извити клони.

- Къде, по дяволите, си бил, синко? - попита шофьорът. Беше

нисък мъж с бейзболна шапка. Единият му лакът стърчеше наполовина

през прозореца.

- О, бях в ада, братче, и мога да ти кажа нещо за него. Там не е

горещо. Студено е. Хей, виж, това там е хотел <���Пончартрейн> и си е

все същият, мамка му, все същият. - Всъщност хотелът изглеждаше

малко по-елегантен и класен, отколкото в старите дни. Имаше

спретната синя тента и старото допълнение от портиери и пиколи, които чакаха пред стъклените врати.

Майкъл едва се сдържаше на мястото си. Искаше да излезе от

колата, да се разходи, да стъпи на стария паваж. Но беше казал на

шофьора да го откара на Първа улица и после да се върнат в хотела, а

до Първа улица имаше още време.

Довърши втората бира точно когато излязоха под светлините на

Джаксън авеню и тогава всичко се промени. Майкъл не си спомняше

преходът да е бил толкова драматичен, но дъбовете станаха по-високи

и определено по-гъсти; жилищните сгради с апартаменти отстъпиха

пред бели къщи с коринтски колони; целият някак задрямал здрачен

свят изглеждаше внезапно забулен в меко, искрящо зелено.

- О, Роуан, само да беше тук - прошепна Майкъл. Ето там беше

къщата на Джеймс Галиър, на ъгъла на <���Сейнт Чарлз> и <���Филип>, великолепно реставрирана. А от другата страна на улицата къщата на

Хенри Хоуард, издокарана с ново палтенце от боя. Железните огради

пазеха морави и градини. - Господи, у дома съм!

Когато излезе от летището, той съжали, че бе пил толкова много -

беше му ужасно трудно да се оправи с куфара и да намери такси - но

сега всичко това бе минало. Когато таксито зави по Първа улица и

навлезе в тъмното зелено сърце на Гардън Дистрикт, Майкъл беше в

екстаз.

- Осъзнаваш ли, че тук всичко е както си е било! - обърна се той

към шофьора. Изпълваше го някаква безмерна благодарност. Подаде му

една бира, но шофьорът отказа със смях.

- По-късно, синко. А сега, казвай къде отиваме? - И бавно, като

в сън, те се плъзнаха покрай огромните имения. Майкъл видя

тротоарите с плочки, високите магнолии грандифлори с техните

искрящи зелени листа.

- Просто карай, но много бавно, нека тоя там да ни задмине, много бавно, докато не ти кажа да спреш.

Бе избрал най-красивия час на вечерта за своето завръщане. Сега

не мислеше нито за виденията, нито за загадъчната си мисия. Бе така

изпълнен с щастие, че едва успяваше да мисли за онова, което

виждаше, и за Роуан. Това беше тест за любовта, каза си той в унес, когато не можеш да понесеш да си толкова щастлив, без другият да е до