Ан Райс - Ве

Сега, някак смътно развълнувана, тя гледаше как водата се плиска, пръска по дългите пристани и ги опъстря с тъмни петна. Виждаше

замръзналите капки по стъклото на кокпита на <���Сладката Кристин>.

Дали тази внезапна буря я беше заблудила? Опъна невидимите си

антени. Слушаше.

Не чу никакъв чужд шум отвъд стенанията на стъклото и дървото.

Но все пак нещо тук не беше наред. Не беше сама. И натрапникът не

беше на втория етаж, беше сигурна в това. Беше някъде наблизо.

Наблюдаваше я. Но къде?

Не можеше да намери никакво обяснение за онова, което

чувстваше.

Електронният часовник в кухнята издаваше тихичко, едва

доловимо тракане, докато цифрите се превъртаха, за да разкрият, че

вече е три и пет сутринта.

С крайчеца на окото си тя долови движение. Не се обърна, за да

погледне натам. Предпочете изобщо да не помръдва. И постепенно, като извръщаше поглед право към левия прозорец, без да обръща глава, тя видя фигурата на някакъв мъж на западния пристан.

Изглеждаше със слабо телосложение, с бяло лице, тъмна коса.

Позата му не беше нито прикрита, нито заплашителна. Стоеше странно

изопнат, с отпуснати до тялото ръце. Със сигурност не го виждаше

добре, защото дрехите му и? се сториха неподходящи до степен на

невъзможност - съвсем официални, с елегантна кройка.

Гневът и? нарасна и я обзе ледено спокойствие. Съобразяваше

мигновено. Той не можеше да влезе в къщата през вратите към

пристаните. Не можеше и да мине през дебелото стъкло. И ако се

опиташе да го застреля, което със сигурност и? се щеше да направи, щеше да пробие дупка в стъклото. Разбира се, може би и той щеше да

насочи пистолет към нея, щом я видеше. Но защо да го прави?

Натрапниците искат да влязат вътре. Пък и тя беше почти сигурна, че

той вече я е видял, че я е наблюдавал, че и сега я наблюдава.

Обърна глава много бавно. Усещането и? за опасност нарастваше.

Гледаше спокойно как мъжът приближава към стъклото.

- Ела тук, копеле, с удоволствие ще те убия - прошепна тя, усещайки как косъмчетата по врата и? щръкват. Някакъв прекрасен студ

пробяга по цялото и? тяло. Тя искаше да го убие, който и да беше, взломаджия или откачен. Искаше да го издуха направо от палубата със

своя трийсет и осемкалибров пистолет. Или да го кажем по-просто, с

всяка сила, която бе под неин контрол.

Бавно, с две ръце, тя вдигна пистолета. Насочи го директно към

него и протегна ръце, както Чеиз я беше научил.

Натрапникът обаче продължи да я гледа и през студения си гняв тя

започна да се чуди на някои физически детайли, които не бе забелязала

досега. Тъмната му коса беше чуплива, лицето му - изпито и фино, имаше нещо тъжно и умолително в мрачното му изражение. Главата му

бе извита леко настрани, като че разговаряше с нея, като че и?

говореше.

<���Кой, за бога, си ти?> - помисли Роуан. Несъответствията

започнаха бавно да я поразяват, заедно с една съвършено странна

мисъл. Това не е каквото изглежда. Това е някаква халюцинация! И с

внезапен вътрешен обрат гневът и? премина в подозрение и накрая в

страх.

Тъмните очи на мъжа я гледаха умолително. Той вдигна бледите си

ръце и прилепи пръсти към стъклото.

Тя не можеше нито да помръдне, нито да говори. Но след миг, вбесена от безпомощността и ужаса си, изкрещя: - Връщай се в дупката, от която си изпълзял! - Гласът и? звучеше

силен и ужасен в празната къща.

Сякаш да и? отговори, да я разстрои и победи съвсем, натрапникът

бавно изчезна. Фигурата му стана прозрачна, после напълно се стопи, докато от него не остана нищо, освен ужасната и напълно побъркваща

гледка на празния пристан.

Огромното стъкло изтрака. Последва още един гръм оттам, сякаш

вятърът блъскаше в него. После морето като че се успокои. Напорът на

водата изчезна. И къщата отново стана тиха. Дори <���Сладката Кристин>

се укроти в канала зад пристана.

Роуан продължаваше да гледа празния кей. После усети, че ръцете

и? са мокри от пот и треперят. Усещаше пистолета невероятно тежък и

някак опасно неконтролируем. Всъщност цялата трепереше. Въпреки

това тръгна право към стъклената стена. Вбесена от беззащитността си

пред това нещо, тя докосна стъклото там, където то бе сложило длани.

Стъклото беше замъглено и осезаемо топло. Но не като стоплено от

човешка ръка, тъй като тя не би могла да сгрее толкова студена

повърхност, а сякаш е било нагрявано с нещо.