Ан Райс - Ве

тъмния мъх по ръцете му, за големите му очи, взрени в нея през

очилата. И вече погълната от съня си помисли: <���Дали този призрак има

нещо общо с него?>.

Виденията. Искаше да каже: <���Майкъл, това има ли нещо общо с

виденията?>. После сънят някак се изроди в абсурд и тя се събуди, съпротивляваща се на гротескността и нереалността както винаги. По-

добре да е будна, да мисли - Слатъри щеше да я замести и дори Ели да

съществува някъде там, сигурно изобщо не се интересува дали Роуан се

е върнала в Ню Орлиънс, трябва да е така, нали? Защото там отвъд

сигурно е несравнимо по-добре; и отново потъна в безпаметен сън.

Девет

Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар

че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза - ръкавите не бяха

разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.

В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба

светлинка.

Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и

някакъв шум, като от хартия.

<���Мили боже, къде съм?> - помисли си Майкъл. Седна. В края на

малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя.

Трябваше да е апартаментът му в хотел <���Пончартрейн>.

Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се

върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото

небе.

<���Аз съм в Ню Орлиънс>, помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.

- Аз съм у дома - прошепна. - Каквото и да съм направил, аз

съм у дома.

Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона?

Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред

къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя

тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу

към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и

странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство.

Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.

Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова

години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го

няма?

Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е

знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една

толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.

- Откачаш, мой човек - прошепна той.

Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и

да разбере какво иска онзи англичанин.

Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства

някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания

климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото

резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.

Вратата на банята беше отворена и разкриваше малко от белите

плочки.

Вляво от него беше дрешникът и отвореният му куфар, и - чудо

на чудесата - на масичката до леглото имаше кофичка с лед, покрита с

миниатюрни капчици влага - а в леда лежаха три дълги кутии

<���Милърс>.

- Боже, това е самото съвършенство!

Свали дясната си ръкавица и докосна една от кутиите. Проблесна

образ на униформен сервитьор - същата стара вбесяваща и ненужна

информация. Сложи си пак ръкавицата и отвори бирата. Изпи

половината на големи глътки. После стана, отиде в банята и се изпика.

Дори в меката утринна светлина, която проникваше през летвите

на капаците, успя да види, че комплектът му за бръснене е подреден на

мраморната масичка. Взе четката за зъби и пастата и се изми.

Сега се чувстваше малко по-добре, главоболието като че

поотслабна, отвратителното настроение също. Среса се, изпи остатъка

от бирата и се почувства почти нормално.

Смени си ризата и обу панталоните. Взе още една бира от

кофичката с лед, прекоси коридорчето и влезе в огромна, елегантно

обзаведена стая.

Въпреки множеството кадифени канапета и столове, англичанинът

седеше на малка дървена табуретка. Беше приведен над цял куп папки

от кафяв картон и изписани на машина страници. Беше строен мъж, с

осеяно с бръчки лице и разкошна бяла коса. Носеше сиво кадифено

домашно сако с колан на кръста и сиви панталони от туид. Гледаше

Майкъл със съвършено приятелско и мило изражение. Стана от мястото