Ан Райс - Ве

го размяташ насам-натам, да се опитваш да го изправиш да седне и

въобще да пробваш всички трикове, описани в книгите, но то ще е

мъртво, абсолютно и недвусмислено мъртво: - Разбирам какво искаш да кажеш.

- И трябва да знаем, че повечето от нас стават свидетели на

подобно нещо само един или два пъти на двайсет години. Може и

никога. Днешна Калифорния е населена с хора, които никога не са

виждали смърт. Те никога не са виждали мъртво тяло! Просто когато

някой умре, смятат, че не се е хранил здравословно или пък не е тичал

сутрин:

Тя се засмя тихо.

- Всяка проклета смърт е убийство. Защо смяташ, че пращат

адвокатите си при нас, лекарите?

- Така е, но има и още нещо. Те не вярват, че ще умрат! И когато

някой друг умре, той е зад затворени врати, полагат го в затворен

ковчег, ако горкият глупак е проявил лошия вкус да поиска ковчег и

погребение, което, разбира се, не е трябвало да прави. По-добре

погребална служба в някой ресторант със суши и бяло вино, и гости, които дори отказват да споменат за какво са се събрали! Бил съм на

погребения в Калифорния, на които никой дори не продумва за

умрелия! Но ако наистина си видял: и не си лекар, сестра или

погребален агент: е, това е просто първокласно свръхестествено

събитие, и вероятно най-свръхестественото събитие, което някога ще

видиш.

- Нека ти кажа нещо за едно друго свръхестествено събитие -

каза тя с усмивка. - Стана, когато имаш едно такова мъртво тяло на

палубата на яхтата си, размяташ го насам-натам, говориш му и то

внезапно отвори очи.

Усмихваше му се толкова красиво. Той понечи да я целуне и така

точно тази тема от разговора намери своя край. Но важното беше, че не

я бе объркал с налудничавите си приказки. Тя го разбираше напълно.

Защо трябваше да се случва онова друго нещо? Защо той го

чувстваше като откраднато време?

Сега лежеше на килима и мислеше колко много я харесва и колко

го тревожи нейната тъга и неговата самота, как не иска да си тръгва и

все пак трябва да тръгне.

Чувстваше ума си необичайно бистър. За пръв път това лято бе

оставал трезвен толкова дълго. И дори се наслаждаваше на това, че

може да разсъждава ясно. Тя току-що му бе напълнила нова чаша с

кафе, а то имаше хубав вкус.

Сложи си отново ръкавиците, защото постоянно получаваше

проклетите глупави видения от всичко, което докоснеше - Греъм, Ели

и мъже, много мъже, хубави мъже, всички мъже на Роуан, това бе

абсолютно ясно. Щеше му се обаче да не беше.

Слънцето грееше през източните прозорци. Той я чуваше да прави

нещо в кухнята. Реши, че трябва да стане и да и? помогне, без значение

какво е казала, но все пак тя бе доста убедителна по въпроса: <���Обичам

да готвя, то е като хирургията. Стой си там>.

Сега си мислеше, че тя е първото нещо през всичките тези

седмици, което има значение, което успя да отвлече мислите му от

инцидента и от него самия. Такова облекчение беше да мисли за някой

друг, а не за себе си. Всъщност, когато обмисляше това с тази нова

яснота, осъзна, че откакто е тук, е в състояние да се концентрира -

върху разговора, върху любенето, върху опознаването им; а това беше

нещо съвършено ново, защото през всички изминали седмици липсата

на концентрация - невъзможността му да прочете повече от една

страница или пък да следи действието на филм за повече от пет минути

- го беше тормозила постоянно. Беше по-лошо дори от безсънието.

Осъзна, че никога опознаването на човешко същество не е

започвало така интензивно и не бе достигало такава дълбочина, и то

толкова бързо. Бе като онова, което се предполагаше, че трябва да

стане при секса, но рядко се получаваше. Напълно бе забравил, че тя е

жената, която го е спасила; онова силно усещане за същината и? заличи

неясното безлично вълнение, което бе изпитал при първата им среща, и

сега той създаваше безумни фантазии за нея в ума си.

Но как можеше да продължи да я опознава и дори да се влюби в

нея, да я има, и същевременно да направи онова, което трябваше? А той

трябваше да направи това нещо. Трябваше да си иде у дома и да

разбере целта.

Това, че тя също бе родена на юг, нямаше нищо общо. Главата му

бе пълна с твърде много образи от миналото и? и усещането за съдба, която свързва всичко, бе твърде силно, за да е просто продукт на

случайно припомняне за неговия дом чрез нея. Освен това на палубата