Ан Райс - Ве

миналата нощ не бе доловил нищо подобно. Да, знаеше, че я е познал, но дори това бе съмнително, защото не беше някакво дълбоко

разпознаване, нямаше <���О, да, сещам се>, когато тя му разказа

историята си. Само някакво очарование. Нищо научно нямаше в силата

на ръцете му. Да, можеше да е психична, и вероятно измерима, и дори

контролируема чрез някакви лекарства, но тя не беше научна. Беше

повече като изкуство или музика.

Но важното беше, че трябва да тръгва, а не искаше. И това

внезапно го натъжи и почти отчая, сякаш двамата бяха прокълнати.

Само да я бе срещнал през всички тези седмици. И тогава му

хрумна най-странната мисъл. Ако онзи ужасен инцидент не се беше

случил и той я беше срещнал на някакво съвсем обикновено място: Но

тя беше част от случилото се, нейната необикновеност и сила бяха част

от всичко това. Сам-сама на тази голяма яхта точно в мига, когато

мракът пада. <���Кой друг, по дяволите, можеше да е там? Кой друг, по

дяволите, щеше да го извади от водата?> Лесно можеше да повярва на

онова, което бе казала за своята решителност, за силите си.

Когато му описа с най-големи подробности спасяването му, Роуан

бе казала нещо странно. Бе казала, че в много студена вода човек губи

съзнание почти веднага. И все пак бе успяла да стигне до него, без да

припадне. Беше казала само: <���Не знам как стигнах до стълбата, честно, не знам>.

- Мислиш ли, че е била онази сила? - попита той.

Тя се замисли за миг и отвърна:

- И да, и не. Може да е било и късмет.

- Е, за мен определено е късмет - отвърна той и отново го

връхлетя онова приятно усещане.

Може би тя разбра, защото каза:

- Ние се страхуваме от онова, което ни прави различни. - И той

се съгласи с нея.

- Но повечето хора имат подобни сили - продължи тя. - Не

знаем какви точно, нито как да ги измерим, но със сигурност те са част

от онова, което се случва между хората. Виждала съм го в болницата.

Лекарите просто разбират неща, но не знаят как. Същото е и със

сестрите. Предполагам, че и адвокатите знаят безпогрешно, когато

някой е виновен или кога съдебните заседатели ще гласуват <���против>, но и те не могат да кажат как са го разбрали. Истината е, че въпреки

всичко, което сме научили за себе си, въпреки всичко, което сме

систематизирали, класифицирали и определили, мистериите си остават

необятни. Да вземем например генетиката. Човек наследява толкова

много неща - например срамежливостта се наследява, както и

предпочитанията към определена марка сапун или пък към определени

имена. Но какво още? Какви невидими сили? Ето защо толкова се

вбесявам, че не познавам истинското си семейство. Не зная нищичко за

тях. Ели им е трета братовчедка или нещо такова. Та тя почти не им е

роднина:

Да, той се бе съгласил с всичко това. Поговори малко за баща си и

за дядо си, за това, че приличал на тях повече, отколкото му се искало

да признае.

- Но ти трябва да вярваш, че можеш да промениш

наследствеността си - каза той. - Трябва да вярваш, че магията е в

това да съчетаеш по нов начин тези елементи. Иначе няма никакъв

смисъл.

- Разбира се - отвърна тя. - Ти си го направил, не е ли така?

Иска ми се да вярвам, че аз също. Може да звучи откачено, но вярвам, че сме длъжни да:

- Кажи ми:

- Длъжни сме да се стремим към съвършенство - каза тя тихо. -

Защо не?

Той се бе засмял, но не подигравателно. Беше се сетил за нещо, което един негов приятел бе казал. След като една вечер бе слушал

Майкъл да дърдори за история и как никой не я разбира и въобще

накъде сме се запътили заради незнанието си, той бе казал: <���Ти си

чудат бъбривец, Майкъл>. И му обясни, че фразата е от <���Орфей слиза в

ада> на Тенеси Уилямс. Майкъл беше оценил комплимента. Надяваше, че тя също ще го оцени.

- Ти си чудата бъбривка, Роуан - каза той и после обясни онова, което му бе казал приятелят му.

Това я разсмя, отпусна я.

- Може би затова съм толкова мълчалива - каза тя. - Дори не

искам да започвам да говоря. Мисля, че това имаше предвид. Аз съм

чудата бъбривка и затова изобщо не говоря.

Той дръпна от цигарата, докато мислеше за всичко това. Щеше да е

хубаво да остане с нея. Само да можеше това чувство да си отиде, чувството, че трябва да тръгва за дома.

- Сложи още едно дърво в огъня - каза тя и прекъсна мислите

му. - Закуската е готова.

Сервира храната на масата до прозорците. Бъркани яйца, кисело