Ан Райс - Ве

- Където живеят вещиците.

- Да, точно така, вещиците от Гардън Дистрикт - каза той с

усмивка. - Поне според сестра Бриджит Мари.

- А този квартал мрачен ли е, като място на вещици? - попита

тя.

- Не, не бих казал. Но е като някаква тъмна част от гората насред

града. Големи дървета, дървета, каквито не си виждала. Нищо тук не

може да се сравни с тях. Може би и в цяла Америка. А къщите са

градски тип, близо до тротоара, но са толкова огромни и не са залепени

една за друга, имат градини. И там е и онази къща, покрай която

винаги обичах да минавам, много висока и тясна. Спирах и я гледах

през металната ограда, която беше украсена с рози от ковано желязо.

Сега е постоянно пред очите ми - след инцидента - и аз не спирам да

мисля, че трябва да се върна там, трябва да се върна спешно. Дори

докато седя тук, се чувствам виновен, че не съм в самолета.

По лицето и? мина сянка.

- Искам да останеш тук известно време - каза тя. Прекрасен, дълбок, дрезгав глас. - Не си в добра форма. Имаш нужда от почивка, истинска почивка, без пиячка.

- Права си, но не мога да го направя, Роуан. Не мога да обясня

напрежението, което чувствам. Ще ме тормози, докато не се прибера у

дома.

- Това е друго нещо, Майкъл. Защо да е дом? Не познаваш никого

там.

- О, дом е, скъпа, дом е. Зная - засмя се той. - Бях в изгнание

твърде дълго. Знаех го още преди инцидента. Сутринта, преди да се

случи, беше най-прекрасната, събудих се и мислех за дома. Мислех за

онзи път, когато отидохме до Гълф Коуст, беше привечер и бе топло, определено топло:

- А ще можеш ли да минеш без пиене, когато си тръгнеш оттук?

Той въздъхна и преднамерено разцъфна в една от най-чаровните си

усмивки - онази, която винаги бе вършила работа - и и? смигна.

- Ирландски лъжи ли искаш да чуеш, лейди, или истината?

- Майкъл: - В гласа и? нямаше само неодобрение, а

разочарование.

- Зная, зная - каза той. - Всичко, което казваш, е вярно. Виж, ти не знаеш какво стори за мен само като ме измъкна от онази къща, само като ме изслуша. Искам да направя каквото ми казваш: - Разкажи ми повече за онази къща - помоли тя.

Той отново се замисли, преди да започне.

- Беше в неокласически стил - знаеш ли какво е това? - но все

пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински

нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?

Тя поклати глава.

- Ели никога не говореше по тази тема.

- Звучи ми нечестно, Роуан.

Тя сви рамене.

- Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако

попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че

не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам

тия идеи от главата и?. - Отпи малко кафе. - Преди последното си

влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я.

Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. - Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.

- После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на

близките и? там. Адвокатът и? нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките и? пари бяха завещани на

мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс.

Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.

- Толкова е тъжно, Роуан.

- Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща.

Какво те кара да си я спомняш сега?

- О, къщите там не са като къщите тук - каза той. - Всяка има

индивидуалност, характер. А онази е: мрачна, масивна, нещо като

великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната и? страна е

досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В

нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво

искам да кажа. Обикновено го виждах в градината: - Той се

поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.

- Какво има?

- Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази

къща. - Потрепери, сякаш му беше студено. - Не мога да си го

обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че

хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те

искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.

- Какво може да е то? - попита тя внимателно.