Ан Райс - Талтош

- Ще усети миризмата на Аарън - бе казала Роуан на Райън почти безразлично - и ще се почувства сигурна. - «Това не беше нормален коментар», помисли си Мона, но със сигурност да легнеш в леглото на партньора си след смъртта му бе добър лек за мъката. Райън бе толкова притеснен за Беа, както и за всички останали. Но в присъствието на Роуан той се превръщаше в сериозен и стабилен генерал пред своя главнокомандващ.

Роуан го бе отвела в библиотеката и останаха там цели два часа. Вратата бе отворена и всеки, който поискаше, можеше да спре и да слуша как те дискутират всичко - от плановете за медицинския център «Мейфеър» до най-малките подробности относно къщата. Роуан искаше да види медицинските картони на Майкъл. Да, сега наистина изглеждал добре, както в деня, когато го срещнала. Но все пак искала да види картоните, а Майкъл не пожела да спори и я изпрати при Райън.

- Но нека поговорим за твоето възстановяване. Искат да ти направят няколко изследвания - каза и? Райън, когато Мона влезе да им пожелае за последно лека нощ.

Юри бе оставил съобщение на Амелия стрийт точно преди полунощ и Мона бе изпитала достатъчно омраза, любов, мъка, страст, съжаление, копнеж и мъчително очакване, за да се изтощи напълно.

- Нямам време за никакви изследвания - бе отвърнала Роуан. - Има много по-важни задачи. Например да разбера какво е било открито в Хюстън, когато сте влезли в стаята, където ме държа Лашър.

Тук тя замълча, защото видя Мона.

Дори се изправи, като че ли посрещаше някаква принцеса. Очите и? грееха, вече не бяха така студени, а сериозни - наистина значима разлика.

- Не исках да ви притеснявам - каза Мона. - Не искам да се прибирам у дома - добави сънено. - Чудех се дали мога да остана тук…

- Да, бих желала да останеш - каза Роуан без никакво колебание. - Накарах те да чакаш с часове.

- Това не е съвсем вярно - каза Мона, която всъщност предпочиташе да е тук, отколкото вкъщи.

- Непростимо бе - каза Роуан. - Можем ли да поговорим сутринта?

- Да, разбира се - отвърна Мона и изтощено сви рамене. «Говори с мен като с възрастен, помисли си тя, за разлика от всички останали тук.»

- Ти си вече голяма, Мона Мейфеър - каза Роуан с внезапна, много интимна усмивка. Седна отново на мястото си и продължи разговора с Райън.

- Там трябваше да има някои записки, в стаята ми в Хюстън, много записки. Той ги написа, направи цяло родословно дърво, преди паметта му да се замъгли…

«Господи!», помисли си Мона, и отстъпи назад възможно най-бавно. Тя говореше за Лашър точно с Райън, с Райън, който все още дори не можеше да произнесе името му, а сега трябваше да се справя с веществени доказателства. Записки, родословия, написани от чудовището, убило жена му Джифорд.

Но за миг Мона осъзна, че вече не се опитват да я държат встрани от всичко това. Та Роуан току-що и? бе говорила като на някой много важен човек. Всичко се бе променило. И ако утре я попиташе за тези записки, Роуан може би щеше да и? разкаже.

Беше невероятно да види усмивката и?, да види как маската и? на хладна властност пада, да види как сивите очи се присвиват и проблясват за миг, да чуе как дълбокият шоколадов глас се стопля леко от усмивката. Невероятно!

Мона най-сетне излезе от стаята. Трябваше да спре навреме. Твърде уморена си за подслушвач сега.

Последното, което чу, бе напрегнатият отговор на Райън, че всичко от Хюстън е било изследвано и описано.

Мона още помнеше кога тези неща стигнаха до «Мейфеър и Мейфеър». Още помнеше миризмата, която се разнасяше от кутиите. Дори по-късно понякога я долавяше в салона, но сега вече бе напълно изчезнала.

Тръшна се на дивана в хола, бе твърде уморена, за да мисли за всичко това.

Всички останали вече си бяха тръгнали. Лили спеше горе близо до Беатрис. Лелята на Майкъл - леля Вивиан - се бе върнала в апартамента си на Сейнт Чарлз авеню.

Салонът сега беше празен, бризът нахлуваше през прозорците към страничната веранда, където един охранител безспирно крачеше напред-назад. Затова Мона реши, че не е нужно да затваря прозорците. Легна по корем на дивана и започна да мисли за Юри, после за Майкъл. Притисна по-силно лице към кадифето и потъна в сън.

Казват, че когато пораснеш, вече не можеш да спиш така здраво. Е, Мона бе готова за това. И бездруго този толкова дълбок сън я караше да се чувства някак измамена - сякаш бе изолирана от цялата вселена за сума време, през което бе лишена от контрол над нещата.

Събуди се към четири, без да знае защо.

Високите прозорци още бяха отворени и охранителят навън пушеше цигара.