Ан Райс - Талтош

Той започна да се смее. Нима бе възможно? Да, така беше! Тръгна напред и ги принуди да отстъпят. Ургарт замахна към него с факлата да го удари или просто да го освети по-добре.

- Ооо, Ургарт! - извика Ашлар и посегна към него, без да се страхува от пламъка - сякаш да сграбчи дребосъка за гърлото и да го отлепи от земята.

Те се разпръснаха с гърлени викове в мрака. Бяха мъже, само мъже. Мъже, и то не повече от четиринайсет души. Най-много. Само мъже. О, за бога, защо Самюъл не му беше казал това?

Той се свлече бавно на колене. И започна да се смее. Накрая се отпусна по гръб на горския под, за да може да вижда нагоре през клоните на боровете, към звездите, пръснати разкошно над руното на облаците, и към луната, която плаваше нежно на север.

Но той трябваше да знае. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети още предния път, когато дойде тук. Тогава жените бяха стари и болни, хвърляха камъни по него и се втурваха напред с писъци.

Беше подушил смъртта около тях. Подушваше я и сега, но това не бе кървавата миризма на жени. Това бе сухата, кисела миризма на мъже. Той се обърна по корем и отпусна лице на земята. Отново затвори очи. Чуваше ги как се щурат около него.

- Къде е Самюъл? - попита един от тях. - Кажи му да се върне.

- Ти защо дойде? Да не би вече да си освободен от проклятието?

- Не ми говори за проклятието! - извика той. Седна и магията се развали. - Не ми говори, нищожество. - И този път наистина посегна и взе факлата от ръцете на дребния мъж. Доближи я към себе си и помириса - нямаше съмнение, беше намазана с човешка мазнина. Хвърли я с отвращение.

- Вървете в ада, проклети изчадия! - извика той.

Един от тях го удари по крака, а друг хвърли камък, който раздра леко бузата му. Към него полетяха пръчки.

- Къде е Самюъл?

- Той ли те изпрати тук?

После се чу силният кикот на Ейкън Дръм.

- Имахме си вкусен циганин за вечеря, докато Самюъл не го отнесе на Ашлар!

- Къде е нашият циганин? - изпищя Ургарт.

Смях. Викове, писъци, подигравки. Кикот и проклятия.

- Дано дяволът те отнесе у дома парче по парче! - изпищя Ургарт. Барабаните отново забиха. Джуджетата ги удряха с юмруци, гайдите отново завиха ужасната си мелодия.

- Дано се продъните в ада всички - извика Аш. - Защо ли не ви изпратя там още сега?

Той се обърна и затича отново, без да е съвсем сигурен за посоката. Но се спускаше по склона и това бе достатъчно. Водеше се единствено от хрущенето под краката си, от пукането на храстите и въздуха, който го обливаше - вече не бе в плен на техните барабани, на гайдите им, на присмеха им. Много скоро вече нямаше да чува музиката, нито гласовете.

Най-сетне осъзна, че вече е сам.

Дишаше тежко, чувстваше тежест в гърдите, краката го боляха, ходилата му бяха разранени. Но той продължи бавно, докато след доста време най-сетне не се озова на шосето и не стъпи на асфалта, появил се като от сън. Отново бе сред света, който познаваше - празен, студен и тих свят. Звездите изпълваха всяко късче от небето. Луната махна за миг булото си и после отново го спусна. Мекият бриз караше боровете да трептят съвсем лекичко, а вятърът се втурваше надолу, сякаш да го пришпори да продължава напред.

Когато стигна странноприемницата, Лесли, малката му асистентка, го чакаше. Тя изпищя леко от изненада, но побърза да го поздрави и да вземе раздраното палто. Хвана го за ръка, докато изкачваха стълбите.

- О, тук е толкова топло - рече той.

- Да, сър, и млякото ви чака. - До леглото му имаше висока чаша. Той я изпи до дъно. Лесли започна да разкопчава копчетата на ризата му.

- Благодаря ти, скъпа моя - каза той.

- Поспете, господин Ашлар - отвърна тя.

Той се отпусна тежко в леглото и почувства как големият пухен юрган пада отгоре му. Възглавницата се издуваше под бузата му. Леглото бе прекрасно, удобно и меко - то го приласка и го потопи в първия сън, затегли го надолу.

Долината, долината, езерото, моето езеро, моята земя.

Предател на собствения си народ.

На сутринта хапна набързо в стаята си, докато хората му се приготвяха за пътуването обратно. Не, този път нямаше да иде да види катедралата, каза им той. Да, беше прочел статиите във вестника. Да, чувал е и легендата за свети Ашлар. Младата Лесли бе много озадачена.

- Нима искате да кажете, че не дойдохме тук да видим светилището му?

Той само сви рамене.

- Ще дойдем някой друг път, скъпа. - Може би друг път щяха да слязат до катедралата. Но по обяд той кацна отново в Лондон.

Самюъл го чакаше до колата. Беше много спретнат - с костюма си от туид, с изпрана и изгладена бяла риза и вратовръзка - същински миниатюрен джентълмен. Дори червената му коса бе сресана прилично, а лицето му имаше респектиращото изражение на английски булдог.