Ан Райс - Талтош

Палтото му беше разкъсано. Обувките бяха пълни със сняг.

За миг уханията на тази земя го обгърнаха така, че той изпита почти еротично удоволствие, стисна се за слабините и по цялото му тяло се разляха тръпки на наслада.

Затвори очи и се остави на ласката на безобидния вятър.

Беше близо, съвсем близо. Трябваше само да продължи нагоре и да завие при онази сива канара, която се виждаше там, точно под пълната луна. За миг облаците може би щяха да закрият светлината, но това нямаше да му попречи.

Дочу далечен звук. Помисли, че си е въобразил. Но пак го чу - нисък тътен на барабани, пронизително и монотонно виене на гайди, печално и лишено от ритъм и мелодия. Това го хвърли в паника. Звукът ставаше все по-силен или пък той самият лека-полека си позволяваше да го чува все по-ясно. Вятърът също набра мощ, после отмря; барабаните се чуваха ясно от подножието на склона, гайдите виеха. Той отново се опита да види плана на постройките долу, но не различи нищо. Стисна зъби и запуши ушите си с длани, за да се спаси от звука.

Пещерата. Давай. Върви в пещерата. Отдалечи се от барабаните. Какво общо имат те с теб? Ако знаеха, че си тук, нямаше ли да свирят мелодия, която да те привлече? Дали изобщо помнеха тези мелодии?

Той продължи напред и все по-нагоре, заобиколи канарата, като прекара ръце по каменната и? повърхност. Пещерата бе няколко метра по-нагоре. Входът и? бе обрасъл с растителност и скрит за очите на всеки друг. Той обаче добре познаваше каменното струпване върху нея. Изкачи се по-нагоре, крачеше широко и стабилно. Вятърът свиреше между боровете.

Навлезе в гъсталака и малките клончета изподраха лицето и ръцете му. Но не му пукаше за това. Най-сетне пристъпи в мрака и се свлече до стената на пещерата, като дишаше тежко. Отново затвори очи.

Нито звук не достигаше до него тук. Само вятърът пееше и милостиво заглушаваше далечните барабани и грозния им тътен.

- Тук съм - прошепна той. Тишината се отдръпна от него и вероятно се спотаи в най-дълбоките недра на пещерата. Все пак отговор не идваше. Дали щеше да посмее да изрече името и??

Пристъпи плахо напред, после още веднъж. Продължи, като се опираше в стените. Косата му се докосваше в тавана на пещерата, докато проходът не се разшири и ехото от стъпките му подсказа, че и таванът се издига нагоре. Не виждаше обаче нищо.

За миг го обзе страх. Дали не бе вървял със затворени очи; не знаеше. Може би просто се бе оставил на ръцете и слуха да го водят. А сега, щом отвори очи, нямаше светлина, която да ги привлече - само мрак. Така се изплаши, че щеше да падне. Усещаше, че не е сам. Но не искаше да тича, не искаше да се катери като някоя изплашена птичка - тромаво и унизително, вероятно дори с опасност да се нарани.

Забърза се малко. Мракът си оставаше все така непрогледен. Той чуваше само тихото свистене на дъха си.

- Тук съм - прошепна. - Дойдох отново. - Думите му се стопиха в нищото. - О, моля те, пак те моля, прояви милост… - добави той.

Отвърна му само тишина.

Той започна да се поти въпреки студа. Чувстваше как потта се стича по гърба и кръста му под ризата, под кожения колан, който пристягаше вълнените му панталони. На челото му също изби влага, някак мазна и мръсна.

- Защо дойдох ли? - попита той, но този път гласът му бе някак слаб и неясен. Нарочно заговори колкото можеше по-високо: - Защото се надявах, че отново ще поемеш ръката ми, както преди, и ще ми дадеш утеха! - Думите отмряха и го оставиха целия разтреперан.

Тук обитаваше не някое нежно привидение, а спомените за долината, които никога не го бяха напускали. Битката, димът. Чу писъците! Чу гласа и? отново сред пламъците:

-… проклет да си, Ашлар! - Горещината и гневът поразяваха душата му така, както барабаните поразяваха слуха му. За миг изпита предишния ужас, предишното осъждане.

-… дано светът се продъни, преди твоите мъки да секнат.

Тишина.

Трябваше да се връща, трябваше да намери по-пряк проход. Ако останеше тук, щеше да падне, не виждаше нищо, не можеше да стори нищо, освен да си спомня. В паника, той се завъртя и се втурна напред, докато не почувства каменните стени около себе си - груби и сключващи се над главата му.

Когато най-сетне видя звездите, той си пое дъх така дълбоко, че в очите му за малко да избият сълзи. Остана неподвижен с ръка на сърцето, а звукът на барабаните се усилваше - вероятно защото вятърът отново бе утихнал. Сега имаше някаква мелодия - бърза и игрива. Но после ритъмът отново се забави и барабаните забиха като на екзекуция.